кост, с който бе пристигнала в Темпълтън — в деня на обира. Дрехата не изглеждаше прашна, мръсна или измачкана, а идеално чиста и наскоро изгладена. Всеки момент щеше да се качи на влака. Гарата беше шумна и оживена. Не беше сама. До нея стоеше възрастна дребничка жена, облечена в костюм на бели и моряшко сини райета. Госпожа Каролин Шрьонер. Реджина проплака.
В този момент в съзнанието й изплува друг образ и заличи лика на възрастната вдовица — великолепна каменна къща, разположена в средата на влажна зелена морава, с ароматни червени рози, накацали като птички по стените й. Това беше Драгмор, нейният дом.
Ясни като самата зора, пред очите й изплуваха образите на нейните родители, графът и контесата на Драгмор. Младото момиче от вътрешността на медальона беше не друг, а собствената й майка.
Тя не беше Елизабет Сейнт Клер. Беше Реджина Шелтън.
Реджина отпусна ръце, отвори очи и се вслуша в бесните удари на сърцето си. Трябваше да е въодушевена. Паметта й се бе възвърнала толкова внезапно, колкото беше изчезнала. Вместо това се чувстваше поразена от изненада, вцепенена от страх. В крайна сметка тя не беше Елизабет Сейнт Клер. Подозренията й се оказаха правилни. Мили Боже!
Отне й цяла минута, за да проумее смисъла на това главозамайващо откритие. После дишането й започна да се нормализира. Тя беше Реджина Шелтън. Вече не беше уловена в капана на празното си съзнание. Постепенно облекчението замени тръпката на ужас и безсилие. Тя беше Реджина Браг Шелтън. Миналото й вече не беше само една празна пропаст, безкраен тъмен проход, който тя, сляпата жена, трябваше да прекоси. Беше Реджина Шелтън. Не беше сама на този свят. Имаше родители, които обичаше, на които вярваше и на които можеше безусловно да разчита. Имаше двама прекрасни братя и чудесна сестра, херцогиня Клейбъроу. А тук, в Америка, имаше доста роднини.
После в съзнанието й изплува споменът за началото на нейните страдания — обира в онзи влак. Реджина се вцепени. Стоеше напълно неподвижна в средата на стаята и ясно си спомняше как престъпникът хладнокръвно бе ограбил жената в бяло-розова рокля — първо изтръгна обиците направо от ушите й, а после скъса скъпата огърлица от шията й. Цялата се скова, когато си спомни как бандитът бе ударил младия джентълмен с лъскавия си черен пистолет. О, господи!
Само споменът за онези събития беше в състояние да й причини ужасно главоболие. Споменът накара сърцето й да се обръща със същия страх, сковаващ тялото и ума й. Нищо чудно, че съзнанието й инстинктивно бе потиснало тези спомени. Нещо чудно, че беше скочила от влака, който се движеше с главозамайваща скорост. Дори не се осмеляваше да си помисли какво щеше да й се случи, ако не бе осъществила онзи спасителен скок към безопасността. И това беше последното нещо, което си спомняше — въздухът, който я обгърна, безкрайният миг и земята, която бавно се приближаваше към нея. Спомняше си ужасяващата мисъл, че в следващия момент ще си строши врата. Това беше последният й спомен — мигът преди тялото й да се сблъска със земната повърхност.
Не знаеше дали да плаче, или да се смее. Направи и двете неща едновременно. Дълго време се смя на глас със сълзи на очи. Беше избягала от хладнокръвния престъпник, не си беше счупила врата и бе оживяла. Бе проявила забележителна смелост, присъща по-скоро на сестра й, вечната бунтарка, отколкото на винаги благоприличната Реджина Шелтън. Тя отново се засмя, преизпълнена с триумф. Беше Реджина Браг Шелтън — вече не беше сама на този свят.
Внезапно мислите й се насочиха в друга посока. Мили боже! Вероятно в момента всички се притесняваха за нея! При онова злополучно пътуване тя беше на път за Пасо Роблес, за да посети чичо Брет и леля Сторм и да се наслади на калните бани, преди заедно с тях да потегли за Сан Франциско. Но така и не беше пристигнала. И не само че не беше пристигнала, но беше безследно изчезнала.
О, Господи! И госпожа Шрьонер беше мъртва! Тя самата беше оживяла, но милата възрастна жена бе намерила смъртта си. Сърцето й се преобърна. Спомни си думите на Рик, че възрастната дама се опитала да спре бандита, който последвал повереницата й. Очите й отново се наляха със сълзи. Госпожа Шрьонер бе умряла, защото се е опитала да я предпази!
Връхлетяха я нови притеснения — този път за хората от нейното семейство. Досега родителите й трябваше да са пристигнали обратно в Англия — и да са научили за внезапното изчезване на дъщеря си. Вероятно бабите и дядовците й също бяха информирани. Вероятно всички бяха изпаднали в състояние на паника, както през 1887-а, когато бе отвлечена сестра й Луси. Тогава семейството й организира масирано издирване. Трябваше незабавно да информира близките си роднини за своето местонахождение. Родителите й със сигурност бяха хванали първия възможен кораб обратно към Америка и в момента вероятно прекосяваха океана. Реджина не искаше да си представя колко трябва да са изплашени. Щеше да уведоми родителите си къде е още в първия миг, след като стъпят на американска земя, но дотогава те щяха ненужно да страдат заради нейното изчезване.
Реджина преглътна. Трябваше да каже също на Слейд и неговото семейство, че не е Елизабет Сейнт Клер.
Тази мисъл я порази. Разстроена, тя покри лицето си с ръце, а цялото радостно оживление в миг се изпари от главата й. Не беше Елизабет Сейнт Клер, дъщерята на Джордж Сейнт Клер, момичето, което Рик обичаше като своя собствена дъщеря. Той вероятно щеше да остане поразен, след като узнае, че я е объркал с дъщерята на своя приятел, която не беше виждал от цели пет години. Но в момента не я притесняваше реакцията на Рик. Призракът на Джеймс вече не стоеше между двама им със Слейд, но тази мисъл никак не я радваше. Сега истината стоеше между тях.
Ударът беше съкрушителен. Никога нямаше да се омъжи за Слейд. Сватбата щеше да бъде отменена. Защото несъмнено сега щяха да потърсят истинската Елизабет. Вероятно в този момент тя вече пътуваше към Мирамар. А след като Джеймс беше мъртъв, щяха да я убедят да се омъжи за Слейд. Никоя жена не можеше да остане безразлична към Слейд, а тя бе очаквала цели пет години да се омъжи в семейство Деланза.
Стомахът я присви болезнено. Дланите й бяха студени и лепкави. Трябваше да съобщи на всички, че в действителност е Реджина Шелтън, и да поеме по своя път. Трябваше да предаде Слейд в ръцете на истинската Елизабет Сейнт Клер.
Реджина стисна ръцете си в юмруци. Не искаше Слейд да се ожени за истинската Елизабет. Не искаше той да се свързва с която и да е друга жена. Не можеше да понесе мисълта, че той ще принадлежи на друга. Искаше завинаги да бъде негова съпруга.
За миг Реджина се опита да си представи какво ще се случи, ако уведоми семейство Деланза, че в действителност е Реджина Шелтън. Тя също беше богата наследница. Дали все пак не би могла да ги убеди тя да се омъжи за Слейд, вместо Елизабет?
Нямаше представа. Рик й бе дал ясно да разбере какво изпитва към Джордж и неговата дъщеря. Реджина се боеше. Ако поемеше този риск и загубеше, щеше да изгуби и Слейд, да го предаде в ръцете на друга жена. А какво щеше да стане, ако баща й я помолеше да изчака, за да може и той да даде одобрението си за този брак? Ами ако не харесаше Слейд?
Рискът беше твърде сериозен. Не можеше да остави Слейд на друга. Просто не можеше.
Лицето и се обля в гъста руменина. Това, което й се искаше да направи, беше греховно, непростимо и скандално. Нима наистина щеше да се осмели? Щеше ли да се осмели да скрие истината от всички наоколо? Щеше ли да намери сили у себе си, за да продължи тази горчива измама? Дали би могла да продължи да се преструва на Елизабет Сейнт Клер? И да се омъжи за Слейд в неделя, както бе планирано?
Пребледняла. Реджина притисна устни с ръка. О, Господи! Как само искаше да се омъжи за Слейд! Обичаше този мъж! Не можеше да го остави на друга жена, просто не можеше!
Трябваше да запази в тайна истинската си самоличност. Налагаше се да излъже. Сега, когато наистина познаваше себе си, Реджина можеше със сигурност да заяви, че не е лъжкиня. Никога в живота си не беше произнасяла лъжа. Винаги се бе проявявала като покорна и послушна дъщеря, макар да бе объркала чувствата си към лорд Хортензи с истинска любов. Разбира се, от сегашната си позиция можеше лесно да прецени, че никога преди не е била истински влюбена. Трябваше да изпитва огромна благодарност към възрастния си баща, че беше отблъснат предложението на Хортензи. Тогава тя се бе съобразила с неговото решение. Винаги се бе държала като истински благоприлична дама. Но откакто бе пристигнала в Мирамар, в поведението и в мислите й бе останало твърде малко благоприличие. А сега възнамеряваше да извърши нещо недопустимо, нещо, което никоя истинска дама не би си помислила да направи. Щеше да пренебрегне неписаните норми за поведение, които трябваше да бъдат основен жизнен принцип на всяка
