изискана млада жена.
Реджина се изправи. Трябваше незабавно да вземе най-сериозното решение в целия си живот — да каже истината и да поеме по своя път или да продължи този маскарад и да се омъжи за Слейд Деланза.
15
— Вие, Елизабет Сейнт Клер, готова ли сте да вземете този мъж, Слейд Деланза, за свой съпруг, да го обичате и почитате, докато смъртта ви раздели?
Съдията задаваше въпроса си за втори път.
Реджина стоеше права до Слейд в трапезарията на голямата къща. Зад тях бяха членовете на семейството; пред тях стоеше съдия Бен Стайнер. Нямаше гости, нямаше орган, нямаше дори свещеник, само две малки вази с цветя украсяваха оскъдния интериор на стаята. Омъжваше се в обикновено ранчо в Калифорния, а не във внушителна катедрала в Лондон. Не присъстваха нито родителите й, нито братята й, нито сестра й със своя съпруг. Нямаше нито един член от нейното семейство.
Тя бе облечена в обикновена бяла рокля с висока яка и буфан ръкави. Дрехата беше съвсем прилична, но не беше онзи приказен тоалет, за който винаги бе мечтала. Носеше букет оранжеви рози, откъснати направо от градината, но нямаше воал. Церемонията по нищо не приличаше на онова грандиозно тържество, което цял живот си бе представяла.
Но това не беше подходящият момент да търси разликите, да съжалява или да се притеснява.
Откакто бе влязла в стаята, Слейд не я бе удостоил с нито един поглед. Стоеше до нея, неподвижен и скован, като усърден войник на своя пост. Но в първия момент, в който тя се бе появила на прага, хванала Рик под ръка, той не само я бе погледнал — беше зяпнал удивен, е очи, в които проблясваше несдържано одобрение. В този момент Реджина се бе чувствала като огромна топка от нерви и откритото му одобрение й донесе истинско облекчение. Но и това се оказа временно. Когато Бен Стайнер сложи началото на церемонията, Реджина отново бе обзета от безпокойство и разяждащо чувство за вина.
Най-после Слейд се обърна към нея. Очите му бяха огромни и пълни с неверие. Реджина срещна погледа му и в миг разбра, че ако думите не се изтръгнеха от устните й в този момент, ако го подложеше на това унижение пред очите на хората от семейството му, Слейд никога няма да и прости.
Дали наистина можеше да го направи? Можеше ли да продължи тази измамна игра? Това, което вършеше, беше недопустимо и грешно.
Бен Стайнер впери напрегнат поглед в нея. Някъде зад гърба й Рик се изкашля. Розовата рокля на Виктория прошумоля нервно. Жозефин неспирно подсмърчаше. Чернокожата икономка беше плакала през целия ден. Една дъска изскърца откъм пода, когато Едуард премести тежестта на тялото си от единия на другия си крак. А точно до нея Слейд отново се обърна напред, безмълвен и суров като мъченик, готов безрезервно да приеме своята жестока съдба.
— Да — прошепна Реджина.
Бен Стайнер въздъхна с облекчение.
Реджина погледна плахо Слейд. Погледът й беше замъглен от внезапно бликналите сълзи. Направи го! Току-що бе направила немислимото — измами мъжа, когото безумно обичаше. Той упорито отказваше да срещне погледа й, вперил взор в стената над съдията.
— В такъв случай ви обявявам за законни съпруг и съпруга — заяви Бен Стайнер. После се усмихна на Слейд. — Можете да целунете булката.
Слейд не се помръдна. Едно мускулче на брадата му бясно пулсираше. Реджина се изпоти обилно, този път повече от когато и да било. Мили боже, беше го направила! Но продължителното й колебание очевидно бе разстроило нейния съпруг. Как би могла да му обясни странното си поведение? И как би могла след време да оправдае пред него хладнокръвната си измама?
Внезапно Слейд се обърна към нея, наведе се и бегло докосна устните й със своите. Допирът беше едва доловим и приключи още преди да е започнал. Само за миг очите му срещнаха нейните. Реджина едва успя да му отправи плаха усмивка в отговор, а една тежка сълза бавно се плъзна по влажното й лице. Погледът му сякаш се напрегна. Още миг очите им останаха преплетени, а после, за нейна огромна изненада, той избърса сълзата й с връхчетата на тромавите си пръсти, Слейд извърна поглед от лицето й точно в момента, в който двамата се озоваха наобиколени от останалите членове на семейството.
Съдия Стайнер въздъхна отново.
Реджина преглътна мъчително. Тя потърси припряно носната си кърпичка и избърса влажните си очи. Всички съжаления и притеснения, които допреди миг бяха тормозили съзнанието й, сега се стопиха във въздуха. Вече беше съпруга на Слейд. Или поне си мислеше, че е така. Отчаяно се надяваше да е така. Беше се омъжила за него под чуждо име, но нали беше тя, Реджина, която произнесе брачния обет. И нали тя, Реджина, получи неговия пръстен, а не Елизабет Сейнт Клер. Единствено тя се бе заклела да го обича и почита през остатъка от живота си, докато смъртта ги раздели. Тя потръпна и едва сега забеляза Едуард, който поздравяваше сърдечно Слейд. Едуард се усмихваше, но не и Слейд.
Очите им се срещнаха над рамото на Едуард, този път за по-дълго. Дъхът й замря. Не й се отдаваше да разчете изражението на лицето му, също както не беше успяла да определи смисъла на нежния жест преди миг. Надяваше се, че е бил продиктуван от искрена загриженост за нея. Защото какво друго бе могло да го накара да избърше онази сълза?
Но без значение какво си мислеше Слейд в момента, сега никой не бе в състояние да отрече простичкия факт, че тя е негова съпруга. Той беше най-чувствителният и сложен характер, който бе срещала през живота си. Той бе истинска енигма, но тя го обичаше. А сега се взираше напрегнато в него, разглеждаше внимателно необикновения му профил, копнееше за него… Бе сигурна, че цял живот дъхът й ще замира, когато мъжествената му фигура внезапно се изправи пред очите й. Сърцето й се обърна. Бурно вълнение и напрегнато очакване събудиха тялото й за нов живот.
Ако трябваше да започне всичко отначало, отново щеше да постъпи така.
Рик пристъпи към нея и бащински я привлече в обятията си. Прегръдката му беше топла и сърдечна.
— Добре дошла в семейството.
— Благодаря — едва намери сили да му отговори тя.
Но Рик вече й бе обърнал гръб и в момента се здрависваше със съдията. Докато обгръщаше с поглед фигурата на Виктория, която се приближаваше самоуверено към нея, Реджина зърна с ъгълчето на окото си сърдечната прегръдка, с която Жозефин даряваше съпруга й. Той й отвърна с печална усмивка. Реджина напрегна слуха си. В момента Слейд проронваше:
— Но ти си мислеше, че няма да доживееш този ден.
— От години се моля да видя това — отвърна просълзена икономката. — Сега всичко ще се подреди и ще бъдеш щастлив. Повярвай на Жожо, мили.
Реджина копнееше да чуе отговора на Слейд, но повече не можеше да протака — време беше да насочи вниманието си към Виктория. За нейна изненада на устните й играеше широка усмивка.
— Поздравления, скъпа — възкликна въодушевено майката на Едуард и целуна Реджина по лицето. — Добре дошла в семейството, Елизабет.
Реджина не смееше да се помръдне. В очите на Виктория проблясваше веселие и чисто женско съучастничество. Нямаше грешка и в тона, с който произнесе фалшивото й име. Тази жена знаеше, че младата булка е само една измамничка.
— Елизабет? — пророни лукаво тя. — Нещо не е наред ли? Зле ли се чувстваш? Мога ли да ти помогна с нещо, Елизабет?
Реджина просто я гледаше с широко отворени очи. Майката на Едуард знаеше всичко. Знаеше. Освен това тази жена я мразеше още от самото начало. Реджина вече си представяше как другата извършва нещо ужасно — като например да я унижи сега, да разкрие истинската й самоличност броени минути след сватбената церемония. Тя потръпна. Нямаше представа каква ще бъде реакцията на Слейд, ако узнаеше истината по този начин.
Виктория се разсмя.
