— Още ли си девствена?
Нито мускул не помръдна по лицето на Софи. Когато секундите взеха да отминават и тя все така не реагираше, сърцето на Сюзан се сви, у нея се надигна неверие. Дъщеря й със сигурност е била докосната от този неморален женкар… докосната и ограбена. Сюзан прекрасно си спомни как самата тя се бе поддала на чара на Джейк, когато беше на петнайсет години. Но Софи изобщо не беше като нея и Сюзан се хвана здраво за този факт.
Следващите думи на Софи обаче бяха като бомба, която избухна в лицето й и унищожи надеждата й, потресе я.
— Вече не съм дете. Не можеш да ми задаваш такива въпроси.
— О, господи — изрече Сюзан, гледайки дъщеря си, неспособна да разбере съпротивата й, нежелаеща да я разбере. И какво ли означаваше това, което тя каза? Дали не е загубила целомъдрието си? Това наистина ли беше дъщеря й? — Опитвам се да те предпазвам. Винаги съм се опитвала да те предпазвам.
— Може би вече не искам да ме предпазват, мамо. Може би… — Софи видимо трепереше — … може би искам да живея… поне веднъж… дори да правя грешка.
Тя се обърна и тръгна да излиза.
— Софи! — извика Сюзан, бързайки след нея. — Ти не искаш да кажеш това!
Софи спря на вратата и леко се обърна. Опитваше се да не се разплаче.
— Точно това искам да кажа. Разбери, мамо, уморих се да бъда побъркан инвалид.
Сюзан изхълца и остана да гледа след нея смаяна, докато Софи се отдалечаваше.
Горе в стаята си Софи прегърна възглавницата и потисна сълзите си. Нямаше значение, че Сюзан мрази изкуството й. Тя не го разбираше и Софи знаеше това. От значение обаче бе, че Сюзан не грешеше за Едуард. Той не беше почтен. Сюзан, борейки се със зъби и нокти срещу него, се опитваше да опази дъщеря си от гибел. Но Софи искаше да каже точно това, което бе казала. Беше се уморила да бъде предпазвана, искаше да живее.
Но наистина ли искаше да живее като развратна, безсрамна жена? Можеше ли наистина да бъде щастлива като нечия любовница?
Софи вдигна очи, когато Лиза влезе в стаята й с напрегнато личице, с огромни, широко отворени и загрижени тъмни очи. Беше дошла със Сюзан в Ню Йорк.
— Софи? Добре ли си?
Софи поклати глава Сълзи изпълниха очите й.
— О, скъпа — Лиза седна до нея и взе от ръцете й възглавницата. Стисна силно ръцете й. — Софи, какво става?
— Не знам — изплака Софи. — Толкова съм объркана, Лиза, толкова съм объркана.
Лиза се вгледа в лицето й.
— Виждала ли си се с Едуард Деланза?
Софи потисна сълзите и кимна.
— О, Софи. Сигурно разбираш каква грешка допускаш.
Софи силно стисна ръцете на Лиза.
— Мама е права, разбирам го. Знам, че Едуард иска да ме съблазни, Лиза.
Лиза потисна едно изхълцване с широко отворени очи.
— Той опита ли се?
— Не наистина. Още не.
— Софи, Сюзан е права Вече не трябва да се виждаш с него.
Софи се вгледа тъжно в Лиза.
— Лесно ти е да го кажеш.
— Софи, нали не си се влюбила в него? — извика Лиза.
— Разбира се, че съм — каза Софи едва чуто. — Как можех да не се влюбя?
Лиза се изправи объркана.
— Трябва да послушаш майка си. Вече не трябва да се виждаш с него. Преди да си му позволила някои волности, за които ще съжаляваш цял живот след това.
— Сигурно си права — каза Софи меко. — Но не мога да стоя далече от него.
— Трябва!
— Лиза, той е нещо повече от един непочтен женкар, който има намерение да ме съблазни. Той е мой приятел. Мой много добър приятел. Не мога да си представя живота си без него.
Лиза я загледа втренчено, с разширени от ужас очи. После каза:
— Грешиш, Софи. Едуард Деланза не е твой приятел. Ако ти беше приятел, намеренията му щяха да бъдат почтени.
Софи трепна, стресната от истината в нейните думи.
14
Едуард лежеше по гръб, напълно облечен, с изключение на жакета, който бе захвърлил на облегалката на един стол. Бе сложил ръце зад главата си и се взираше в бавно въртящия се вентилатор на тавана на хотелската стая. В изражението му се четеше притеснение.
Колкото и да се опитваше, не можеше да престане да мисли за Софи. Спомни си как се бе зарадвала тя, когато Жак обяви, че купува неговия портрет от Нюпорт Бийч, спомни си и колко нещастна бе, когато Сюзан така жестоко й бе казала, че не понася същата тази картина. Спомни си и гнева й вчера, когато се бе помъчил да я накара да иде на среща с Хенри, опитвайки се да направи това, което смяташе най-доброто за нея, макар че никак не му харесваше дори мисълта, че Софи може да се забавлява в компанията на друг мъж Спомни си и как тя го бе целунала в ателието си, когато той се държа не така, както би подобавало на един джентълмен.
И всеки път, щом си спомнеше начина, по който тя бе докоснала лицето му, след като французинът си тръгна, сърцето му потрепваше някак странно. Той стискаше зъби и един мускул започваше да трепти на бузата му. Беше достатъчно опитен, за да усети кога една жена е влюбена в него, и бе разбрал, че Софи се е влюбила в мига, когато го бе докоснала. Може би, ако не беше толкова безсърдечен, щеше по-рано да долови силата на чувствата й. Тогава в ателието той видя, че тя копнее за него и разбра, че капитулацията й е безусловна, но понеже още не искаше да я остави, пренебрегна възможността тя да е влюбена в него. Сега, като се сещаше за това, виждаше много подсказващи знаци.
Това естествено беше любов, основаваща се върху благодарността, както и върху желанието, защото Софи беше жена в съвсем обикновения смисъл на думата. Но това нямаше значение. Вредата вече бе нанесена. Сега той трябваше да спре всичко това.
Едуард се ненавиждаше. Беше влязъл в живота й, за да я научи да живее пълноценно; никога не си бе поставял за цел тя да се влюби в него. Със сигурност грешеше по отношение на нея. Дори да искаше да се ожени за Софи, което той не искаше, никога нямаше да го направи, защото не можеше да понесе мисълта за бъркотията, в която несъмнено щеше да се превърне бракът им.
Едуард стисна силно очи, сякаш за да се опази от болезнените спомени. Не можа. Бракът на родителите му беше фарс; собствената му майка бе предала баща му по шокиращ начин и се бе опитала да се прикрие с лъжи и манипулации. Сега този брак беше минало, но преди това Едуард бе станал свидетел на ужасяващите му последици. Никога нямаше да успее да прости на майка си за егоистичните й постъпки.
Той спусна крака от леглото и се изправи рязко. Когато бе казал на Софи, че неговите ценности са старомодни, това бе чистата истина. Именно заради своите ценности той живееше живота на развратник. Бракът беше завинаги, обетите трябваше да се спазват, а Едуард знаеше от личен опит колко невъзможно е за повечето хора да живеят така, че да спазват обещанията си.
Софи, изглежда, го виждаше като някакъв прокълнат герой, но скоро щеше да го проумее още по- ясно. Той беше един некадърен закрилник. Не беше рицарят в блестящи доспехи и никога нямаше да
