бъде.
Но, господи, той наистина искаше да бъде такъв в очите на Софи. Разбра, че беше имал нужда тя да мисли най-доброто за него, да вярва в него, да го вижда като галантен авантюрист, като герой от книга, защото никой друг не го виждаше такъв. Той бе направил спасението на Софи своя цел — но бе пропилял дори тази своя единствена амбиция, защото сега Софи бе влюбена в него.
Едуард никак не искаше да я изоставя сега, по този начин, когато едва бяха започнали. Искаше да я види, че е осъществила мечтите си — всичките си мечти. Искаше да споделя всичките й триумфи — един след друг. Но това беше невъзможно. Той нямаше избор. Трябваше да се оттегли сега, преди да е разбил още повече сърцето й, преди да е унищожил онова, което бе останало от невинността й и надеждите й за бъдещето.
Софи отказваше да мисли. Бе излязла от дома си почти панически, отблъсквайки предупрежденията на Сюзан и сестринските съвети на Лиза. Но докато прекосяваше разкошното фоайе на „Савой“, й се струваше, че всички я гледат, сякаш всеки знае какво е намислила, къде отива и при кого.
Но тя нямаше да спре, не и сега. Дори да имаше още достатъчно здрав разум, за да знае, че Лиза е права. Едуард не можеше да й бъде приятел, защото намеренията му не бяха почтени. Но тя усещаше със сърцето си, че той беше най-добрият й съюзник, че беше истински приятел, че можеше да му повери целия си живот. А като се бе съгласила той да покаже изкуството й на Жак Дюран-Рюел, нима не бе направила точно това?
Никой здравомислещ човек обаче не би могъл да примири логиката на Лиза или предупрежденията на Сюзан с чувствата, усетени с нейното сърце, и Софи тичаше колкото можеше по-бързо. Към него. Към своята съдба — дори ако тази съдба беше да стане негова любовница, а не съпруга.
Тя спря на рецепцията с пламнали бузи и запита за номера на стаята му. Знаеше, че чиновникът гледа след нея, докато тя влиза в асансьора с месингови врати. Той се заиздига много бавно към петия етаж. Софи стисна юмруци и се замоли асансьорът да се движи по-бързо. Струваше й се, че и двамата други пътници в асансьора също я зяпат.
Щом излезе от него, тя престана да мисли за всичко останало. Само си представяше как той я прегръща и как я отнася в леглото си. Ясно видя пред себе си великолепието на неговите прегръдки, щастието да приема неговите докосвания, целувките и любовта му. Софи бе отчаяна. Никога не се бе чувствала по-отчаяна през живота си. Почука на вратата.
Той отвори след миг, беше по риза.
— Софи?
Софи го загледа, без да може да продума.
— Какво се е случило? — запита той рязко, хващайки я за ръката.
— О, Едуард — възкликна тя, после сподави едно ридание дълбоко в гърдите си. — Може ли да вляза?
Той отвори широко очи. В първия миг не отговори и Софи се уплаши да не би да откаже. Той огледа коридора вдясно и вляво.
— Нека си облека жакета и да намерим удобно място да поговорим за това, което те притеснява.
Със сериозно лице затвори вратата и я остави да чака в преддверието.
Софи се взря в една точка, готова да се разплаче. Искаше да бъде в стаята му, в ръцете му. Остана неподвижна като статуя, очаквайки Едуард да се появи. Не можеше да разбере защо не й позволи да влезе в стаята му.
След миг вратата се отвори и Едуард се изправи пред нея, повеждайки я към асансьора.
— Не е добра идея да дойдеш тук, още повече в стаята ми — каза той малко рязко. — Някой видя ли те да се качваш?
Тя изведнъж се ядоса.
— Не знаех, че държиш на репутацията си.
Той натисна бутона на асансьора.
— Не държа. Но държа на твоята.
Софи се разтопи.
— Съжалявам — прошепна тя. — Не съм на себе си.
— Виждам — каза той по-меко. В очите му се четеше искрена загриженост. — Искаш ли да се поразходим с кола извън града?
Софи кимна, оставяйки се да я води.
Едуард мина по Бруклинския мост и се насочи към Лонг Айлънд. Софи като че либе потънала в мислите си и не обръщаше внимание на пейзажа наоколо, който ставаше все по-идиличен. Мълчеше. Едуард искаше да разбере какво я тревожи, но беше достатъчно добре възпитан, за да изчака тя да заговори. След известно време Едуард забеляза, че тя е заспала, очевидно изтощена Скоро главата й се търкулна на една страна и тя се облегна на ръката му.
Той се зачуди какво ли се е случило между нея и Сюзан след неговото тръгване и си представяше най-лошото, тъй като вече добре познаваше Сюзан. Никога не беше мразил някого така, както мразеше майката на Софи. Изглеждаше му истинско чудо, че един толкова егоистичен и твърд човек е родил такова любящо същество като Софи.
Софи се размърда. Беше спала почти един час. Въздъхна, обръщайки лице към него. Той я погледна и сърцето му се сви. /Днес не беше уместно да й каже, че се разделя с нея.
Миглите й се размърдаха и тя отвори очи. Срещна погледа му и се усмихна сънено.
— Едуард?
— Здравей — прошепна той. — По-добре ли си?
— Да — каза тя и се поизправи. Но когато се отърси от съня, усмивката й изчезна Погледна го също толкова напрегнато, както и преди. — Къде сме?
— Близо до Ойстър Бей — каза той. — Знам едно хубаво малко ресторантче там. Не исках да те будя, но сега, щом си вече будна, защо не спрем да похапнем?
— Да — каза Софи със странен тон. — Това е чудесна идея. Бузите й бяха порозовели.
Едуард се зачуди какво ли я кара да се изчервява Започна да се чувства неловко. Тя със сигурност не мисли за това, че сега са сами двамата, на петдесет мили от семейството и приятелите й. Едуард съжали, че се е отдалечил толкова много. Щом се подкрепят с малко храна и си починат, ще се върнат в града, обеща си той.
Но почувства, че тя го гледа, и когато се обърна за миг, видя, че се е загледала в устата му. Софи веднага отмести поглед, но кръвта му пламна при мисълта какво подсказва погледът й.
Нямаше значение. Нямаше да я целуне, нито веднъж. Не се осмеляваше.
Пейзажът около Лонг Айлънд Саунд беше великолепен със зеленината си, със светлите плажове с цвят на гъста сметана. Небето беше яркосиньо, но на изток бе почти черно. Едуард не трябваше да е моряк, за да разбере, че от Атлантика идва буря.
— Май ще трябва да спрем някъде — каза той угрижен. — Насреща ни идва буря. Но тези бури обикновено отминават бързо.
Мислено се помоли да стане точно така.
Едуард паркира пакарда пред една стара странноприемница с колониален вид, квадратна и висока, с бели капаци и стръмен покрив, с два тухлени комина. Бе заобиколена, от весела бяла дъсчена ограда и разкошни зелени морави и градини. Той покри колата с платнището, докато Софи се оглеждаше наоколо, застанала пред вратата на странноприемницата, боядисана в изумруденозелено. Очарователната странноприемница беше пуста, но в това нямаше нищо чудно. След първия септемврийски уикенд всички се връщаха в града. Собственикът явно бе учуден, че ги вижда, и ги настани на най-хубавата маса, край прозореца, който гледаше към залива. Софи остави Едуард да поръча леко рибно ястие за нея, прие и чаша вино. Небето бързо потъмняваше и след малко навън като че ли се спусна нощ. Едуард се наведе през масата.
— Какво се е случило? Какво те доведе в стаята ми? — запита той тихо. — Ти си разстроена, Софи.
