Обърнаха се към странноприемницата. Югозападният ъгъл на покрива беше отнесен, почти всички прозорци от тази страна липсваха. Едуард продължаваше да я държи за ръка и Софи помисли колко лесно можеше да пострадат.
Но не бяха пострадали. И двамата бяха добре. Той помнеше ли, че й бе направил предложение?
Софи преглътна и се вгледа в красивия му профил. Може би беше по-добре да не си спомня, защото, ако го забравеше, тя нямаше да бъде принудена да каже „не“.
Но я болеше. Колко болеше. Това, че го обичаше, я болеше достатъчно, без да се добавя и това, че я бе помолил да се омъжи за него само от благоприличие и по задължение вместо от любов, копнеж и желание да бъде с нея завинаги.
Горе в стаята те събраха малко вещи сред безпорядъка, предизвикан от бурята. Софи съкрушена вдигна от земята скъсания си копринен шал и чантичката. Сега се боеше да се върне у дома… боеше се от бъдещето. Едуард я чакаше на прага.
Как ще се върнем в Ню Йорк? — запита тя, надявайки се той да не е усетил треперенето на гласа й.
— Можем да наемем кон и карета. Разбрах, че влаковете още не пътуват. По линиите има паднали дървета.
Софи кимна.
Едуард прибави с открит поглед:
— Можем да изкараме още една нощ тук. Собственикът ми каза, че имал напълно прилични стаи на долния етаж. Но семейството ти сигурно вече ужасно се тревожи.
Софи не каза нищо, защото разговорът стъпваше на опасна почва. Но Едуард продължи в тази посока:
— Наистина, щом им кажем какви са ни плановете, всичко ще се размине — прибави той.
Софи замръзна в средата на стаята, изпълнена с ужас и тъга. Никога не си бе представяла колко може да боли от разбито сърце.
— Какви планове, Едуард? — Гласът й бе натежал от скрити сълзи.
Той трепна, усмивката му изчезна.
— Плановете ни да се оженим.
Софи отново си възвърна гласа — с едно от най-големите усилия в живота си.
— Аз не приех предложението ти, Едуард.
Той я загледа смаяно.
Тя наметна шала си и притисна чантичката до гърдите си.
— Много галантно бе от твоя страна да ми предложиш брак — каза тя, опитвайки се да говори спокойно, уравновесено и разумно, — но не беше необходимо.
Той я загледа невярващ.
— Не станах твоя любовница, за да те накарам да се ожениш за мене — каза Софи с вдигната брадичка.
Знаеше, че ако сега се разплаче, той ще разбере колко много го обича и защо му отказва, това щеше да бъде окаяна, патетична връзка и трябваше да я избегне на всяка цена. Сякаш в живота си тя нямаше нищо друго освен гордостта си… и разбира се, своите спомени, своята работа.
— Софи. — Едуард бе побледнял под силния си загар. — Ти беше девствена.
— Така е. Но това още не е причина да се омъжа.
Сините му очи бяха широко отворени и пронизващи.
— Софи… аз се любих три пъти с тебе.
Тя усети, че се изчервява в отговор на дръзкото изричане на този факт, спомни си споделената с него страст, на моменти дива и плътска, в други моменти нежна и толкова изпълнена с любов, че не можеше да бъде описана и припомнена.
— Това какво общо има?
Той стисна челюсти. Слепоочието му запулсира. Устата му се бе изпънала в тънка права линия.
— Ами ако си бременна? С моето дете?
Това посипа сол в отворената й рана.
— Не и по това време на месеца — излъга тя. Линията на устата му забележимо се смекчи.
— Софи, ние трябва да се оженим. Така е правилно.
Още малко, и тя щеше да се разплаче. Не беше правилното… не и по този начин. Правилното беше да се оженят по любов, но това никога нямаше да стане. Не и с нея, не и за него. С неестествено спокоен глас, почти като на учителка, Софи каза:
— Нямам желание да се омъжвам, Едуард. Нима си забравил? През май ще стана на двайсет и една години и отивам в Париж да продължа обучението си по рисуване. Съжалявам — Гласът й трепна. Бе трудно да продължи. — Не мога да се омъжа без любов, Едуард.
Той не помръдна. Сякаш бе получил силен и болезнен удар в слънчевия сплит. После изведнъж се обърна рязко и се отдалечи.
— Ще те чакам долу.
Софи се отпусна на леглото, още разхвърляно след любовната им нощ, и стисна чаршафите разплакана. Всичко бе свършило още преди да започне.
Когато се върнаха, къщата бе като разбунен кошер, но Софи знаеше, че ще стане така.
Почувства за миг, че й прилошава от страх, когато слязоха от наетия екипаж и чуха през отворената врата как госпожа Мърдок вика:
— Тя си дойде! Дойде си! Софи е тук!
Едуард не я докосна. Не я бе докоснал, след като отхвърли предложението му за женитба преди шест часа. И не я бе погледнал. Беше й проговорил само преди няколко минути, за да й каже, че трябва да твърдят, че нищо не се е случило. С други думи, щяха да лъжат — защото тя не искаше да се омъжи за него. Едуард изглеждаше ядосан, сякаш очакваше тя да си промени намерението, преди да е станало твърде късно. Но Софи бе приела да участва в плана му.
Софи нямаше избор, трябваше да позволи на Едуард да й помогне да слезе от каретата. Сега докосването му бе така дистанцирано, че тя едва не избухна в сълзи. Сърцето толкова я болеше, че нямаше място за срам или вина. Всички щяха да си помислят най-лошото — и всички щяха да бъдат прави, — но Софи не даваше и пукната пара.
Докато двамата с Едуард се изкачваха по стъпалата Лиза се спусна към тях, потънала в сълзи.
— Софи, слава богу! Добре ли си?
Сестрите се прегърнаха пред вратата.
— Да, добре съм — каза Софи, улавяйки блесналия поглед на Лиза. — Наистина съм добре.
И нейните очи блеснаха от сълзи.
Лиза я погледна после се обърна да погледне и към Едуард, обвинително и недоверчиво.
Сюзан застана пребледняла на прага.
— Трябваше да се досетя — каза тя сурово. — Софи, никой нямаше представа къде си отишла… Божичко!
И тя заплака.
Софи остави Едуард и побърза да прегърне майка си.
— Прости ми — каза тя с разтреперан глас, докато Сюзан проливаше горещи сълзи. Лесно щеше да й бъде да изплаче в прегръдките на майка си всичките си болки, както копнееше да направи. — Едуард ме заведе на разходка, разрази се ураган и останахме в Ойстър Бей.
Сюзан я пусна, премига, за да отпъди сълзите, и се обърна разярена към Едуард:
— Трябваше да се досетя, че вие сте в дъното на тази работа.
— Задръжте малко, госпожо Ралстън — каза Едуард студено. — Нямахме избор, трябваше да останем на острова. Ако се бяхме опитали да се върнем, можеше да загинем. Колата ми бе смачкана.
Сюзан трепна и лицето й изгуби всякакъв цвят.
— Той е прав — каза Софи и това поне беше истина.
