Един театър рекламираше нощни представления с ненадминатата мадам Коко. Група небрежно облечени млади мъже излизаха прегърнати от едно кафене, пеейки закачлива френска песничка. Една много красива жена с къса пола се облягаше на съседната врата, мъжете поздравиха жената. После един от мъжете я притегли към себе си и Софи улови думите му, многозначителни и любовни, и като знаеше какво иска той, тя се изчерви.
Какво е това място, помисли тя разтревожена. Пол Веро със сигурност не живее тук със семейството си! Монмартр изглеждаше квартал с доста съмнителна репутация.
Госпожа Грандал изказа гласно същите мисли.
— Не можем да спрем тук! Тук има само хулигани и жени с леко поведение! Софи?
Те завиха зад ъгъла, отминаха една много шумна кръчма, препълнена до пръсване, от която се разнасяха звуци на пиано, висок смях и пеене. Огромната червена табела, висяща над входа, не можеше да се сбърка: „Мулен Руж“. Сърцето на Софи прескочи. Знаеше много добре, че Тулуз-Лотрек често е посещавал това заведение. Беше виждала една от картините му, изобразяващи това знаменито кабаре, и много я беше харесала.
Софи затрепери. Господи, тя е тук, наистина тук, в Париж, където бяха живели големите стари майстори, където е роден Давид, където Коро, Миле и невероятният Гюстав Флобер са работили и са се борили, и са живели, където дори днес може да зърне любимите си художници: мъже като Дега и Сезан, а дори и прочутата американска изгнаничка Мари Касат.
— Госпожо Грандал — каза тя твърдо, — това е квартал на хора на изкуството и аз имам намерение да посетя приятеля си господин Веро. Ако сте се уплашили, може да ме изчакате в колата.
Челюстта на госпожа Грандал се стегна.
— Ще пиша на майка ви за това.
Софи се смути, но не си даде труда да отговори. Не искаше майка й да се ядосва, но сега Сюзан не можеше да управлява живота на Софи.
Те завиха зад още един ъгъл и колата спря.
— Пристигнахме, госпожице.
Вълнение се разля по жилите на Софи и тя се спъна в бързината, докато излизаше от колата. Докато шофьорът разтоварваше багажите им, тя намери няколко франка, за да му плати. Той й се ухили нахално и очарователно, после се наведе към нея.
— Ако някога сте сама, скъпа, казвам се Пиер Рошфор и можете да ме намерите в „Сивото кафене“ в Монмартр, в Латинския квартал.
Отново се ухили, поклони се и скочи на седалката си, оставяйки Софи да гледа подир него в учудване.
Какво ли бе предизвикало това, запита се тя.
— Какви хулигани са всичките тия французи! — извика сърдито госпожа Грандал. — Как можа майка ви да ви пусне да дойдете тук?
Софи се обърна и се загледа в сградата от кафяв камък, носеща номер 13. Започваше да се нервира. Стоеше тук в тази тясна улица, в странния и екзотичен квартал, едновременно очарователен и подозрителен, а минувачите бяха някак си съмнителни на вид (Софи заподозря, че някои от тях може да са истински престъпници), сама в един чужд град, само с госпожа Грандал като съюзник, сама и бременна. Софи не можеше да не бъде подозрителна и уплашена. Когато Веро бе напуснал Ню Йорк, жена му беше болна, значи много възможно беше тя да идва в трудни за тях времена.
Дочу приближаващи мъжки гласове. Софи погледна към улицата и видя трима млади мъже, които идваха към тях, задълбочени в разговора си. Тя въздъхна, загледана отново в четириетажната сграда. Не можеше все така да стои на улицата и ако не беше дошла в подходящо време, Пол щеше да я покани да мине друг път.
Тогава единият от мъжете каза:
— Но, приятелю, палитрата му е много светла и талантът му е само в областта на светлосенките… няма никакво разбиране за формата! За разлика от вас, приятелю.
Софи се обърна рязко с разтуптяно сърце; тези мъже говореха за рисуване!
— Той разбира и формата, драги Жорж — отвърна най-мургавият мъж в групата, много близък до Софи по възраст. — Амиго мио, точно ти не можеш наистина да разбереш формата!
Софи си пожела да разбере за какво точно говорят те… ужасно й се искаше да се намеси в разговора. Изведнъж погледът й срещна този на първия, когото бе чула да говори, Жорж, който спря пред нея:
— А, малка приятелко, да не сте се загубили? Мога ли да ви помогна?
Усмивката му бе едновременно дръзка и очарователна, имаше сини очи и тъмна коса; Софи замръзна, той болезнено й напомни Едуард. Преди тя да успее да отговори, госпожа Грандал се изстъпи между Софи и младите мъже.
— Госпожица О’Нийл няма нужда от вашите услуги, млади момко! Тримата млади мъже се спогледаха и се засмяха.
— Извинете ме — каза Жорж, поклони се и смигна на Софи.
Но той не беше Едуард и Софи почувства прилив на тъга, която я обзе. Той беше парижанин и заедно с приятелите си бе свързан със света на изкуството, със света, в който Софи бе дошла, за да стане част от него.
— Аз… търся господин Веро — успя да каже с разтуптяно сърце, заставайки до свирепата госпожа Грандал.
Очите на Жорж се разшириха.
— Стария Веро? Наистина ли?
Софи кимна, съзнавайки, че сега тримата млади мъже я гледат със съвсем различен интерес.
— Е, малката, вие не сте французойка и стоите тук сред багажите си. Да не сте американка?
Софи кимна.
— В Ню Йорк господин Веро беше мой наставник.
— О-о… красивата американка била художничка!
— Да — прошепна тя, докато госпожа Грандал я хващаше за лакътя с явното намерение да я издърпа настрана.
Жорж й се усмихна широко, после хвана ръцете й и стресна Софи, като извика високо към сградата:
— Господин Веро! Господин Веро, елате, господине… имате очарователна гостенка!
Софи побледня, после срещна погледа на Жорж, който й смигаше с цъфнали на бузите трапчинки, и трябваше да му се усмихне. И изведнъж чу как Пол вика отгоре:
— Софи!
Софи погледна нагоре, видя Пол да гледа към нея с невярващи очи от прозореца на втория етаж.
— Софи!
Софи стисна ръце обезпокоена, когато той се изгуби от погледа й.
— О, господи — каза си тя.
— Ах, бедничката ми, той не знаеше ли, че идвате? — усмихна й се неуморният Жорж — Простете ми, малката, но сърцето ми ще бъде разбито, ако съм си спечелил вашето вечно неблаговоление — възкликна той с ръка, притисната до гърдите.
Софи отново не се усмихна. Той бе облечен донякъде небрежно, палтото му от туид беше доста износено, с кръпки на коленете, беше безспорно шегаджия, но чарът му неоспорим, някак си й напомняше Едуард. Когато осъзна това, тя замръзна, усмивката й изчезна, отново я нападна тъга.
Винаги ли щеше да бъде така? Кратък спомен, и тя отново е разстроена.
— Софи — извика Пол зад нея.
Софи се обърна със зарадвано лице и се втурна към него.
— Добър ден, Пол — извика тя.
И макар че никога не го бе наричала иначе освен „господин Веро“, изведнъж това й се стори уместно. Той я прегърна, целуна я по двете бузи.
