— Ах, знаех си, че ще дойдеш! — възкликна той. — Добре дошла в Париж!
Пол живееше в двустаен апартамент. Софи веднага разбра, че живее сам — жена му починала преди няколко месеца.
— Съжалявам — прошепна тя натъжена.
Седяха край малката маса за хранене, която беше в кухнята, а кухнята всъщност представляваше ъгълче от обширната стая, която служеше едновременно за приемна и ателие. Един изтъркан диван и ниска масичка бяха предназначени за гостите, над стаята доминираше огромен статив, а зад него се бе сгушила масата за хранене. В другия край на стаята беше малката спалня. Вратата беше отворена и Софи видя, че в стаичката има малко легло и едно бюро. Над леглото обаче имаше огромен прозорец, от който се виждаше обграденият от дървета булевард, пълен с продавачи, кафенета и пешеходци. Гледката бе очарователна.
Пол им бе предложил димящо кафе с мляко и пресни сладкиши, които бе купил тази сутрин.
— Скъпа Софи, ако искате да знаете, не съм виждал Мишел почти десет години, не бях живял с нея като със съпруга почти два пъти повече от това. Много съжалявам, че тя почина, не ме разбирайте погрешно, но на практика ние бяхме чужденци един за друг, свързани само от факта, че имаме един син, който е щастливо женен с две деца в Бобур.
Софи не каза нищо; какво ли би могла да каже? Чуваше каменното мълчание на госпожа Грандал. Макар че стаята бе оскъдно мебелирана, тя разбираше защо е избрал този апартамент, защото от прозорците на приемната имаше чудесен изглед към вятърните мелници на хълма отсреща, а нахлуващата слънчева светлина осветяваше ярко апартамента, правеше го светъл и просторен. Тя се запита какво ли работи той на статива.
— Не знаех, че работите, Пол.
Той отвърна с измъчена усмивка:
— Напуснах Париж, малката ми, преди всичко, защото исках да обучавам ученици като тебе, но тук академията контролира изкуството и те намериха методите ми за неприемливи. Тъй като не мога да преподавам официално, а само частно, когато имам този късмет, заех се отново с работа.
Софи знаеше, че във Франция рисуването е под строг контрол.
— Независимите обаче се справят добре напоследък, нали?
— Ах, да, благодарение на големи търговци като Пол Дюран-Рюел и моя приятел Андре Волар, който се осмели да пренебрегне Салона и да купува отхвърлени художници като Дега и Сезан, преди да станат известни и търсени, като им осигуряваше препитание и средства да продължат да работят.
Софи се наведе напред.
— Пол, синът на Дюран-Рюел, купи три мои платна в Ню Йорк точно преди да замина.
Но споменът я натъжи, защото Едуард Деланза беше свързан с това… и винаги щеше да бъде.
Пол не забеляза внезапната сянка на тъга по лицето й; той бе развълнуван.
— О, малката ми, колко съм щастлив заради тебе! Опиши ми работите си.
Софи описа картините и му каза, че Джентълмен в Нюпорт Бийч е вече продадена.
— Господин Жак много иска да следи по-нататъшната ми работа — каза му тя. — Той много иска да купи още мои фигурални композиции в стила на Джентълмена.
— Ужасно се радвам — каза Пол и й наля още кафе, — но не забравяй, че много големи художници са се борили години наред, преди да постигнат успеха, и тогава са били вече на средна възраст.
— Напълно го съзнавам.
— А кой е този Едуард, за когото спомена… който е довел Жак Дюран-Рюел да види работите ти? — запита Пол.
Софи не можеше да реши какво да му каже и въпросът на Пол бе последван от напрегнато мълчание. Госпожа Грандал и Пол я гледаха и тя трябваше да каже нещо. Усмихна се леко. Надяваше се, че няма да се разплаче.
— Едуард е… беше… един приятел.
Бременността беше виновна. Сюзан й бе казала, че когато я е носила, е била емоционално съсипана. Софи се чудеше дали може дискретно да попие ъгълчетата на очите си. Тогава Пол й подаде една кърпичка и дискретността вече не беше необходима.
Софи изтри очи и се чу да казва:
— Той ми позира за Джентълмен.
Пол се обърна към госпожа Грандал:
— Още кафе?
Жената се изправи.
— Софи е преуморена, също както и аз. Време е да си тръгваме. Може да продължите срещата си друг ден.
Софи също се изправи.
— Госпожа Грандал е права. Аз постъпих много егоистично, като я влачих из цял Париж, така че наистина можем да се видим друг път. — Тя се усмихна на Пол. — Освен това много време ви отнехме.
Пол пое ръката й и я изпрати до вратата.
— Никак не сте ми досадили и никога няма да ми досадите. Ще дойдеш утре — каза той твърдо. — Познавам всички, които се увличат от изкуството тук, в Париж Трябва да започнеш да се срещаш със студенти, преподаватели и търговци. И разбира се, трябва да ти намерим ателие и учител.
Софи усети прилив на топли чувства към този човек, който три години беше неин учител и който сега бе неин приятел.
— Може би ще ми помогнете и по друг начин. Госпожа Грандал трябва да се върне в Америка, а аз имам нужда от компаньонка.
Пол кимна.
— Тук има много млади жени, които биха били очаровани да спечелят малко пари, като ви служат, Софи. Ще помисля за това.
— Тя трябва да има високи морални качества — намеси се остро госпожа Грандал. — Никаква бохемка, сър. Трябва да бъде компаньонка и камериерка на дамата.
Пол отново кимна съвършено сериозно. Софи се повдигна на пръсти и го целуна по брадясалата буза. Погледите им се срещнаха в мълчаливо съучастие.
— До утре, Пол. До утре.
Следващите няколко седмици минаха бързо. Софи разглеждаше Париж като всеки турист и същевременно се устройваше удобно в пансиона си. Пол й намери ателие. Беше огромна стая, просторна и изпълнена със светлина, идеална за художник и, разбира се, беше на Бют. Госпожа Грандал не я одобри. Но тя явно не одобряваше нищо.
Не се позволяваше на жени да посещават Висшето училище по изящни изкуства, но много от преподавателите даваха частни уроци на жени в собствените си ателиета. Пол я препоръча на няколко учители. Софи все отлагаше срещите. Още нямаше желание за работа. Отиваше всеки ден в ателието си, но не можеше да прави нищо повече от това, да съзерцава платната.
Една сутрин Софи се събуди, едновременно изненадана и облекчена, защото нямаше сутрешно гадене за пръв път от месеци насам. Слава богу, то никога не се бе засилвало много, а по време на трансатлантическото пътуване госпожа Грандал отдаваше неразположението й на морската болест. Софи се надигна от възглавниците, струпани на леглото — старите парижки сгради се отопляваха лошо и през нощта ставаха ледено студени. Трепна, когато осъзна, че е паднал първият за тази година сняг и че тясната павирана улица под прозореца на спалнята й е застлана в бяло. Бели бяха и покритите с плочи покриви на отсрещните сгради, и навесите над входовете на магазините. Беше красива, приказна утрин. Остров Сен Луи никога не беше изглеждал по-живописно.
Софи обаче не се усмихваше, ставайки, за да измие лицето и ръцете си в малкия порцеланов леген с каната студена вода, която стоеше на нощното шкафче. Идваше Коледа. Тази мисъл я натъжаваше. И някак си я плашеше. Никога преди не бе прекарвала Коледа сама.
Почуди се къде ли ще е Едуард за празника и с кого ще го споделя Натъжи се още повече. Приливът на тъга беше внезапен и остър.
Отхвърляйки отчаянието, което се канеше да се стовари като тежко бреме на раменете й, Софи си
