още едно питие, освен това нямаше пари, следователно и хазартът отпадаше. Не мислеше и че в този момент би издържал да слуша бъбренията на своите леки момичета. Освен това те всички имаха семейства и щяха да бъдат с тях днес. Само най-самотният нещастник би могъл да играе хазарт в „Ла Боа“ на Бъдни вечер.
Едуард помисли, че и той се чувства такъв самотен нещастник.
Загледа се в къщата на Ралстънови, питайки се какво ли прави тя в този момент, дали изобщо мисли за него, дали съжалява за случилото се… дали го мрази толкова, колкото той се мразеше, когато успееше да мисли трезво.
Изведнъж усети силна необходимост да се увери в това.
Едуард излезе от даймлера. Валеше слаб сняг, снежинките се топяха на носа му. Беше забравил палтото си, но студът го отрезви. Ако наистина искаше да види днес Софи, трябваше да изглежда далеч по- трезвен, отколкото беше в действителност.
Но когато пресече опустялото, замръзнало Пето авеню, страхът започна да го обзема. Какво, по дяволите, прави той? Наистина ли имаше нужда да се срещне лице в лице със Софи, за да разбере, че тя го презира? Господи, та тя беше отказала на предложението му за брак. Все още не можеше да повярва. Това все още така го разяряваше, че бе способен да пробие стена с юмрука си. Все още се чувстваше — необяснимо защо — така, сякаш тя го бе използвала.
Най-лошото беше, че той не би имал нищо против да се ожени за нея. Ако трябваше да се ожени за някоя жена, това можеше да бъде само Софи. Перспективата наистина не бе лишена от привлекателност. С изключение на това, че не представляваше двупосочна улица. Софи бе доста по-радикална, отколкото си бе представял. Тя предпочиташе да живее сама завинаги, но не и да се омъжи за него.
Беше мислил, че е влюбена в него. Колко грешеше. Колко надменно бе предположението му, колко суетно. „Не мога да се омъжа без любов“, бе казала тя. Днес думите й го преследваха. Тогава тя не го бе обичала. Не го обичаше и сега.
Едуард мина край двата седнали каменни лъва, които пазеха входа на къщата, и се запъти по посипаната с чакъл алея, мина покрай огромната елха в средата на моравата, украсена с варак и стъклени играчки и увенчана с блещукаща звезда. Спря пред предното стълбище на къщата. Почука силно с бронзовото чукче. Хрумна му, че сигурно всички са се събрали на вечеря… а той щеше да ги притесни. Но не го беше грижа. Искаше да знае дали тя е щастлива — дали е забравила онази единствена, невероятна нощ.
Дженсън отвори вратата. Очите му се разшириха за кратко, но след миг си възвърна обиграното изражение на неумолим иконом.
— Сър?
— Софи тук ли е?
— Страхувам се, че не.
— Не ви вярвам — каза Едуард с неприятна усмивка. — Моля, кажете й, че я чакам да говоря с нея.
Пулсът му започна да се ускорява.
Дженсън кимна и понечи да затвори вратата. Уплашен, че ще го остави отвън, Едуард пъхна ботуша си в пролуката, блокирайки вратата с крак.
— Сър — протестира Дженсън.
Едуард отново се усмихна, също така неприятно, както преди миг.
Дженсън се предаде и се обърна да върви. Но още не бе напуснал преддверието, когато се разнесе гласът на Сюзан:
— Дженсън, кой е?
Токчетата й затракаха по мраморния под и след миг тя се появи в предверието.
Едуард се напрегна, предусещайки неизбежната конфронтация.
Сюзан спря, когато го забеляза. Гняв разкриви чертите й, загрози я. Втурна се срещу него:
— Какво правите тук? — изсъска тя.
Едуард бе влязъл във фоайето и затвори вратата зад себе си.
— Искам да видя Софи.
Сюзан го погледна втренчено.
— Няма я.
— Не ви вярвам!
— Няма я тук! — Сюзан триумфираше.
Сърцето на Едуард сякаш пропадна вдън земя.
— Къде е? — запита той остро.
— В Париж, учи рисуване… както винаги е мечтала.
Едуард остана зашеметен. Софи бе заминала… заминала за Париж Но нали много пъти му бе казвала, че това е нейната мечта, да учи там, при големите френски художници? Нещо се сгърчи вътре в него, прободе го като нож Без усилие се върна към миналото.
—
—
—
—
— Тя е щастлива — каза Сюзан, прекъсвайки мислите му. — Скоро получих писмо от нея. Има приятна компаньонка, намерила е стария си приятел Пол Веро, парижкото общество на художниците я е приело много топло. Стойте далече от нея. Тя е щастлива въпреки всичко, което направихте.
Едуард премига и видя пред себе си сърдитата майка на Софи.
— Сигурен съм, че е щастлива — каза той, без да може да прикрие горчивината си. — Наистина е щастлива в Париж, с нейното изкуство и приятелите художници. Но се заблуждавате, ако смятате, че ще я преследвам в Париж — Той изправи рамене във внезапен прилив на ярост. — Просто се отбих да й пожелая весела Коледа.
Сюзан го погледна внимателно.
Едуард се поклони и тръгна към вратата. Затръшна я зад себе си така силно, че коледната украса и боровият венец едва не изпаднаха, и се спусна по стъпалата. Сякаш щеше да тръгне да я преследва! Господи! Той е Едуард Деланза и никога не е преследвал жените — жените го преследваха. А той особено нямаше никакво намерение да преследва една кльощава, ексцентрична жена, която предпочиташе да учи рисуване и да прави кариера, вместо да сподели живота си с него. О, не.
Едуард реши да се върне в „Ла Боа“, където можеше да намери някоя хубавичка кукла, за да прекара с нея следобеда и вечерта. Нека Софи да споделя леглото си със своето рисуване. Ха! Какъв другар за в леглото е това?
Но когато се качи в даймлера си, се запита дали тя не бе избрала изкуството, защото то е много по- добър другар от един мъж, чиято слава се гради единствено върху егоистичния му хедонизъм и разрушаването на невинността.
Софи никога не се бе чувствала по-самотна. Пол я бе убедил, че ще бъде добре дошла за коледната вечеря в дома на сина му, затова тя бе отишла, но беше чужд човек и ясно го съзнаваше. Синът му Симон изглеждаше много привързан към Пол, въпреки че Пол бе живял далече от Мишел в чужбина толкова много години. Жената на Симон беше мила и майчински настроена към всички, а двете му дъщерички бяха прекрасни. Софи наблюдаваше сърдечното им общуване, без да може да вземе участие в него. Никога не се
