бе чувствала по-самотна, по-нещастна, по-тъжна.
Искаше й се да бъде в Ню Йорк със семейството си. Ужасно й липсваха майка й и Лиза. Липсваше й дори Бенджамин, с когото никога не бе била особено близка. Но нямаше да мисли за Едуард.
Бяха се нахранили и бяха станали от масата. Момичетата играеха с новите си играчки. Малката коледна елха заемаше голяма част от приемната. Момичетата я бяха украсили с пуканки и бонбони. Пол и Симон пиеха бренди и пушеха пури. Анет не възразяваше. Тя наблюдаваше децата, потънала в креслото си, усмихната, но очевидно уморена, защото бе приготвила и поднесла огромно количество ястия само с помощта на една прислужница. Не бяха позволили на Софи да помага, защото беше гостенка. Защото беше външен човек. Защото това не беше нейното семейство и никаква любезност не можеше да го направи нейно.
Софи беше опасно близко до възможността да изгуби контрол над себе си, да изпадне във властта на отчаянието, но си напомни, че никога няма да бъде сама, защото след пет месеца щеше да има едно хубаво бебе. През лятото щеше да се сдобие със собствено семейство. И те щяха да бъдат семейство, дори то да се състоеше само от двама души. Софи бе решила, че детето й няма дори да забележи липсата на баща. Тя щеше да успее да бъде за детето си и баща, и майка, дори същевременно да гради артистичната си кариера.
Задачата изглеждаше херкулесовска, но Софи не смяташе да обръща внимание на клопките, които очакваха една самотна майка, натоварена едновременно със семейство и професия.
След няколко часа тя и Пол се сбогуваха с множество благодарности и си тръгнаха. Симон им зае своя кон и двуколката си. Софи помисли, че трябва да се върне в пансиона. Самата мисъл й бе противна. Тази седмица той бе опустял, защото всички си бяха отишли, за да прекарат празниците със семействата си. Рашел, която от няколко седмици беше компаньонка на Софи и се бе настанила при нея в пансиона, също си бе отишла у дома, в британското селце, където бе родена и израснала. Затова Софи реши да отиде в ателието си. За пръв път от месеци насам изпитваше остра нужда да рисува. Зачуди се дали подтикът е истински. Дали, ако нанесе въглена или туша върху хартията, ще може отново да създаде произведение на изкуството?
Пол бе спрял двуколката пред триетажната сграда от кафяв камък, където беше ателието й, и се обърна, за да я погледне.
— Трудно е сега човек да бъде сам. Спомням си много добре какво ми беше на мене.
— Надявам се, че съм се държала дискретно.
Пол се усмихна.
— Софи, един ден ще се научиш да бъдеш по-малко дискретна… и ще се почувстваш по-добре.
Тя не се усмихна, защото Едуард й бе казвал същите неща, но с различни думи.
— Толкова ли съм безнадеждна?
— Не, малката ми Но животът може да бъде забавен. Животът е хубав, Софи… има ли нещо, което би искала да споделиш с мене?
Софи погледна в топлите кафяви очи на Пол и видя грижа, отразена и в тях. Тя се бе облякла в огромно вълнено палто, с огромен вълнен пуловер отдолу, за да скрие изпъкващото вече коремче. Дали знае? Скоро ще трябва да разбере, скоро всички ще разберат, но Софи не искаше да говори за това, още не. Ако започнеше да говори за Едуард и колко го обича, страхуваше се, че няма да може да спре.
— Не, Пол — прошепна тя. — Не.
— Ще работиш ли тази вечер?
Погледите им се срещнаха.
— Да — каза Софи и сърцето й се разтуптя. — Така мисля.
Софи забърза нагоре, отключи вратата на ателието си и запали старинната газена лампа. Нямаше време за губене. С нарастваща възбуда тя се спусна към сандъка си и го отвори. Намери единствената скица на „Делмонико“, която бе направила, преди Едуард да й позира за толкова кратко; преди нощта на урагана. Когато видя набързо скицираното му лице и небрежно облегнатата му фигура, тя замръзна, припомняйки си онзи вълшебен следобед, сякаш бе вчера.
Софи не обърна внимание на сълзите, които замъглиха погледа й. Защото знаеше какво трябва да прави… какво непременно трябваше да направи. Трябваше незабавно да довърши този негов портрет. Преди да е забравила онзи вълшебен ден, преди да е забравила какъв беше той.
Софи свали пуловера си и навлече една престилка. Започна да отваря тубите с бои, приготвяйки палитрата си. О, господи! Макар че щеше да използва светлата и въздушна цветова схема, както бе направила в Джентълмена, щеше да сложи и шокиращо розово и яркочервено, фактически, за да улови момента, за да накара зрителя да почувства непосредствеността, Софи реши да постави ръката на сервитьора до рамото в най-близкия план на картината, сякаш той сервира нещо на Едуард точно в този момент.
За първи път от четири месеца насам Софи допря четка до платното. Трепереше от възбуда. И не се върна в пансиона няколко дни, загубвайки всякаква представа за време и място.
— Софи!
Софи трепна. Бе потънала в дълбок сън без сънища на изтъркания плюшен диван, който бе купила от вехтошаря, когато обзавеждаше ателието. Това беше единствената истинска мебел в ателието, като се изключи необходимото за работата й.
— Софи? Добре ли си? — разтърсваше я настоятелно Рашел.
Софи премига, страшно отпаднала, и в първия момент не беше сигурна къде се намира. Но когато фокусира погледа си, видя Рашел и разширените й от тревога тюркоазеносини очи. Софи се изправи и седна с усилие.
— Дни наред те няма в пансиона! Когато се върнах тази сутрин и разбрах това, веднага отидох при Пол. Бях сигурна, че ще те намеря там. Той обаче ми каза, че си дошла тук на Коледа и че оттогава не те е виждал. Софи… ти си тук почти цяла седмица!
Софи вече се бе събудила напълно.
— Работех.
Рашел започна да се успокоява.
— Виждам.
Тя погледна замислено Софи и се отдалечи. Както обикновено, бе обула тежките си черни обувки, беше облякла простата вълнена рокля, тъмнозелената, със същия тъмночервен шал, драпиран на раменете й, а буйната й червена коса се развяваше свободно. Както винаги, беше много красива. Рашел застана пред платното с ръце на кръста.
Софи виждаше картината от мястото си на дивана. Сърцето й заби ускорено. От средата на стаята Едуард й се усмихваше от платното, усмивката се четеше и в погледа му, чувствена, многозначителна, топла и съблазняваща. Беше облечен почти в бяло. Масата бе застлана с покрива в цвят на слонова кост. Но зад него ресторантът бе в шокиращо червено, розово и пурпурно, море от ярки следобедни женски рокли. Ръката на сервитьора, светлите му пръсти бяха в ниското на предния план на картината, изтърсвайки всяко самодоволство от зрителя. Рашел се обърна към Софи.
— Кой е той?
— Казва се Едуард Деланза.
Рашел я погледна.
— Наистина ли е толкова красив… и толкова мъжествен?
Софи се изчерви.
— Да.
Тя бе започнала да свиква с безцеремонното бохемско държание на Рашел и с понякога шокиращия й либерализъм. Рашел имаше любовник, един поет на име Аполинер, и той не беше първото й сърдечно увлечение.
Погледът на Рашел се отклони към корема на Софи.
