— Той ли е бащата?
Сърцето на Софи прескочи и тя почувства как кръвта се дръпва от лицето й.
— Хайде, малката ми, да престанем да се преструваме. — Рашел отиде при нея, седна и хвана ръцете й в своите. — Аз съм ти приятелка, нали? Не съм се заблуждавала още от самото начало. Може да си заблудила Пол, но мъжете понякога са толкова глупави. Особено когато става дума за жени.
Софи се вгледа в Рашел. Беше плакала толкова много, докато рисуваше Едуард, че вече нямаше сълзи и очите й останаха сухи. Това не означаваше, че не я боли отвътре.
— Да, нося детето му — прошепна тя.
Рашел сви устни.
— Много е късно, нали разбираш, да се направи нещо. Преди няколко месеца можех да те заведа при един лекар, при добър лекар, и той щеше да махне детето от утробата ти.
— Не! Аз искам това дете, Рашел, много го искам!
Рашел се усмихна мило.
— Тогава значи това е хубаво.
— Да — каза Софи, — много хубаво е.
Двете замлъкнаха за миг. Една след друга вдигнаха поглед към платното насреща им, към необикновения мъж, който се излягаше там, на стола си.
— Той знае ли? — запита Рашел.
Софи замръзна. Трудно й бе да говори. Софи облиза устни.
— Не.
Рашел й отправи търпелив и мъдър поглед.
— Не мислиш ли, че е редно да знае?
Софи преглътна и отново погледна към портрета. Очите й неволно се наляха с влага.
— И аз много отдавна се питам това — каза тя накрая с дрезгав глас.
— И до какъв отговор стигна?
Софи се обърна към красивата си загрижена приятелка.
— Разбира се, трябва да знае. Но поради известни причини се страхувам да му го кажа. Страх ме е, че това няма да го интересува. Страх ме е, че прекалено силно ще се заинтересува.
Рашел потупа треперещата й ръка.
— Сигурна съм, че ще направиш това, което трябва.
— Да — каза Софи. — Ще направя това, което трябва. Длъжна съм. — Тя освободи ръцете си от тези на Рашел и обгърна раменете си. — Но бебето ще се роди едва към края на юни. Има време.
Рашел я гледаше изпитателно.
— Пол, уморена съм, наистина днес много не ми се ходи до „Жалко!“.
Пол Веро обаче не й обърна внимание и й подаде лекия шал.
— Много си сурова към себе си, малката ми. — Той се отправи заедно с нея към входната врата. — За жена в твоето положение.
Софи въздъхна, примирявайки се, че трябва да иде с него в малкия бар наблизо.
— Когато реших да направя Делмонико, не разбирах, че щом пак започна да работя, няма да съм в състояние да спра.
— Знам, малката ми — каза меко Пол. Той подкрепяше с една ръка натежалото й тяло, докато вървяха по тесните стръмни стълби. — Знам колко усилено работиш. Знам какво ти е струвало това усилие. Но си създала няколко вълшебни платна.
Софи преглътна и потрепери леко. Пол знаеше какво изисква от нея нейното изкуство, защото тя ходеше всеки ден в ателието си. Той не беше единственият й посетител. Сега Софи имаше много приятели, почти всичките художници или студенти по рисуване, с изключение на Жорж Фрагар и Ги Аполинер, които бяха поети. Всички наминаваха от време на време с изключение на Жорж, който бе станал толкова редовен посетител, колкото и Пол.
Софи предпочиташе да не мисли защо Жорж идва толкова често в ателието й. Казваше си, че сигурно харесва Рашел, която бе скъсала с Аполинер в ранната пролет. Нямаше друго обяснение. И беше доста възможно. Жорж флиртуваше с нея точно така, както и с всяка друга жена, с която се запознаваше. С изключение на Софи. Той вече не се шегуваше с нея, както го бе правил през първите месеци на пребиваването й в Париж, не се бе пошегувал нито веднъж, откакто разбра, че е бременна.
Смешно. На Софи й липсваше неговото флиртуване. Тя досега не бе осъзнала колко много я ласкае това през най-самотната зима от живота й. Все едно да пие леко, топло вино в мразовит ден. Някак си й се искаше Рашел да бъде някъде другаде, докато рисува, а не в ателието й. Понякога той й напомняше за Едуард.
Сега работата беше нейният живот, също както, преди Едуард Деланза да го разбие така през последната година. И това беше радостно за Софи.
Работеше върху Делмонико, все едно изгонваше от себе си някакъв зъл дух. Но вместо да изгони Едуард от живота си, вместо да изгони тъгата си, Софи установи, че сега повече отпреди е свързана с него. Може би не само защото бе довършила Делмонико, може би се дължеше и на бебето, което растеше така бързо и настоятелно в утробата на Софи. Когато Софи го усети за пръв път да се движи в корема й, тя започна да усеща силни майчински чувства и детето започна да става самостоятелна личност. Нежна, пълна с упование и жадна да се роди. Софи бе някак си убедена, че е момиче. Искаше да я нарече Жаклин, на Джейк, и Едуина, на Едуард.
Софи никога не бе била по-близо до Едуард, отколкото сега. Мислеше за него през цялото време, той се бе заселил и в подсъзнанието й. Тя нарочно не си оставяше много време за себе си. Ако не беше при учителя си и не копираше в Лувъра, ако не стоеше пред статива в ателието си, беше с приятелите си в някое кафене или в ателието на някой от тях. Когато се прибереше изтощена в малкия апартамент в Монмартр, който бе наела след Нова година, пак не беше сама, защото Рашел живееше с нея. Но когато най-накрая заспеше, в съня й се вмъкваше тъмният красив образ на Едуард.
След Делмонико бе нарисувала и други картини, композиции, фигурални композиции с Рашел и Пол в различни сцени от бохемския живот, но отново и отново се връщаше към Едуард като свой основен модел. Дори го бе нарисувала гол, както винаги бе копняла да направи Дори Софи съзнаваше, че когато той бе обект на картините й, тя създаваше едни от най-вълнуващите си и най-силни платна.
Андре Волар се бе хвърлил на Делмонико още щом го видя. Още когато го видя, Пол бе настоял приятелят му Волар да дойде да види платното. Волар заговори за възможността да купи картината веднага щом разбра, че Софи вече се е възползвала от услугите на Дюран-Рюел в Ню Йорк Софи не можеше да откаже — нито на ентусиазма му, нито на хилядата франка, които й бе предложил. Пол я бе уверил, че тъй като няма изключителен договор с Дюран-Рюел, може да продава творбите си на когото пожелае.
Делмонико веднага бе предизвикал раздвижване в артистичния свят, макар че никой не го бе купил. Рашел бе горда като квачка с пиленцето си. Каза на Софи, че всички художници и любители, които познава, са ходили да видят платното с брилянтна рамка и че то е било предмет на оживени разговори в много салони и ателиета през първите месеци, след като Волар го бе купил, фактически самият Пол Дюран-Рюел, с когото Софи не се познаваше лично, се бе появил един ден в ателието й с намерението да разгледа останалите й картини. Между Волар и Дюран-Рюел имаше съперничество, но последният бе доста по- известен и доста по-преуспял — само че често пъти беше и доста по-консервативен, когато купуваше картини.
Софи имаше няколко готови пастела на Рашел и Пол, довършваше и актовия маслен портрет на Едуард. Той купи много неща още там, на място, включително и скици, даде значителна сума и се опита да я убеди да показва работите си само на него. Софи обеща да си помисли, едновременно не й се вярваше и се разкъсваше от щастие. Преди да си тръгне, за да подслади предложението си, той подхвърли, че е добре тя да помисли да направи самостоятелна изложба. Много нощи преди това Софи си бе мечтала да има успешна самостоятелна изложба. В сънищата й Едуард винаги стоеше до нея, грейнал от гордост.
— Андре ми каза, че Делмонико е предизвикал голям интерес — каза Пол, когато излязоха от сградата.
