23
Софи цял ден беше нервна, очаквайки срещата си с Хенри Мартен. Хенри я видя да застава пред дебелото стъкло на вратата на кантората му, стана и й отвори, преди тя да е успяла да почука. Усмихна й се.
— Точно навреме. Защо да не се поразходим на площада? Денят е хубав.
Хенри не пусна ръката й, когато тръгнаха по улицата.
— Говорих със Сюзан и сега трябва да постигна споразумение с вас. Помирението не е възможно, ако не се съгласите на компромис.
Софи погледна загрижено Хенри.
— Какво каза тя? Той се поколеба.
— Каза, че задържа парите ви, докато не дойдете у дома… сама. Софи трепна. Лицето на Хенри се бе изчервило. Обзе я стеснение. Знаеше, че той не разбира. Но какво ли е подразбрал от думите на Сюзан? Трябва ли да му каже истината — защо така отчаяно се нуждае от пари? За нея щеше да е облекчение да сподели с него положението си — и всичките си тревоги — с него. Но той можеше да се ужаси. Софи се уплаши да не загуби приятелството му.
— Тя може ли да го направи? Да не ми дава от моите пари?
Хенри въздъхна.
— Получих копия от договорите за управление от нейния адвокат. Отговорът е да. Не е честно, нито е етично, но технически тя може да задържи парите. Имаме начин. Можем да заведем личен иск или да апелираме до съда да посочи нов управляващ вместо нея.
Софи спря и погледна Хенри смаяна.
— Не мога да повярвам! Да трябва да съдя собствената си майка! Или да моля съда да я замени като управляваща имотите ми! Това е ужасно! Кошмарно!
— Не е приятно — съгласи се Хенри и я погледна внимателно.
Софи усети как у нея се надига истерия. И гняв. Болката от предателството на майка й бе намаляла до известна степен в предишните дни. Вместо това у нея се надигаше заслепяващият гняв от нейната невероятна жестокост и несправедливото й поведение.
— Имам спестявания във Франция. За съжаление заминах така набързо, че не взех никакви писма от банката си. Мога да наредя да преведат тези спестявания тук, но без писмата от банката ще минат шест или осем седмици.
Гласът й затрепери. Толкова бе угрижена за бъдещето си, че не можеше да спи. Никога не се бе чувствала по-уморена. Трябваше й някой друг, на когото да се опре, освен Рашел.
Особено защото опасността, че Едуард ще се върне в града, се увеличаваше с всеки изминал ден.
Софи се помъчи да си възвърне самообладанието, усещайки проницателния поглед на Хенри.
— След няколко седмици Дюран-Рюел урежда моя изложба. Ако имам късмет, тя ще пожъне успех. Много от картините, които ще изложи, са вече негово притежание, но някои нови творби ще се продадат с комисионна. Мисля, че Пол ще се съгласи да ми даде пари предварително срещу бъдещи картини и бъдещи продажби. Веднага ще го попитам.
Галерията беше само на няколко преки и тя бе готова още в момента да изтича дотам. Хенри я хвана за ръкава.
— Софи, почакайте. Разстроена сте. Сигурна ли сте, че не можете да се върнете у дома? Може би с моето посредничество…
— Не! — извика тя разгорещено, така че и двамата се стреснаха.
Хенри пусна ръкава й.
Тя изправи рамене, треперейки.
— Хенри, вие не разбирате защо не мога да се върна у дома сама.
— Не. Не разбирам.
Софи преглътна, чувствайки се слаба и почти пред припадък.
— Не мога да се върна у дома, защото Сюзан иска да дам дъщеря си за осиновяване.
Хенри ахна.
Софи се осмели да срещне шокирания му поглед.
— Да, имам дете. Незаконно дете… момиченце на име Едуина Жаклин О’Нийл, която обичам от все сърце.
— Господи — каза Хенри. — И лицето му почервеня от гняв. Очите му се разшириха разбиращо. — Деланза? Той ли е бащата? Копеле такова!
Софи възкликна, хващайки ръката му.
— Моля ви, не мога да ви кажа кой е бащата на Едуина, не мога!
Но знаеше, че той знае, че не може да е някой друг. И осъзнаваше, че останалата част от обществото ще реагира като него, когато узнае за съществуването на Едуина.
Хенри кимна със стисната уста, с изправени и сковани рамене.
— Разбирам.
— Как бихте могъл? Когато и аз не съм сигурна какво да правя? — запита Софи почти шепнешком.
Още не беше мислила за това. Трябваше да се съобрази с много неща, преди да разкрие пред света кой е бащата на Едуина. Най-добре би било, мислеше тя, първо, да се постигне споразумение с Едуард дали да оповестяват неговото бащинство. Но този разговор не можеше да се състои, докато тя продължаваше да се крие от него. Софи погледна Хенри, чувстваше се изгубена, самотна, смазана.
— Хенри, обичам я. Няма да се откажа от нея. Никакъв компромис не е възможен от моя страна. Скарах се с майка си… няма да се върна.
— Сега вече разбирам — изрече бавно Хенри.
Тя го погледна, търсейки сигнали за отхвърляне и неодобрение, но видя само тъга.
— Вие сте шокиран и имате право. Но… ще продължите ли да ме представлявате?
— Софи, аз съм ваш приятел. Разбира се, че ще продължа да ви представлявам… и да ви помагам с всичко, каквото мога.
Софи го погледна с безмълвна признателност. Хенри й подаде кърпичка.
Той я хвана под ръка и двамата продължиха да вървят, вече мълчаливо. След още една пресечка стигнаха Юниън Скуеър. Хенри я поведе към една празна пейка и двамата седнаха, а идването им разпръсна облак гълъби. Той се извърна към нея и коленете им се докоснаха. Той се изкашля.
Софи стисна омачканата кърпичка.
— Сигурна съм, че Пол няма да ме остави без средства — каза тя едновременно с отчаяние и надежда.
— Аз няма да ви оставя да гладувате, Софи. Нима не знаете това?
— Толкова сте любезен — прошепна тя.
— Това е нещо повече от любезност. — Той изглеждаше неловко. — Не го ли знаехте вече?
Тя замря.
Лицето му бе почервеняло.
— Аз съм много привързан към вас, Софи.
Софи го погледна смаяна.
Той сякаш усети, че й дължи обяснение.
— Нали знаете, преди две лета дойдох в Нюпорт Бийч да се запозная с вас… поради съвсем неуместни причини. Но днес се водя от уместни причини… Тогава се надявах да се оженя за вас. Леля ми ме насърчаваше заради вашата зестра. Но когато се запознах с вас, ми се сторихте едновременно прелестна и омайваща. Дори въпреки че майка ви отначало успя да ме отклони от вас.
Софи го погледна.
— Тя… го е направила?
— Да, направи го. Наговори ми много обезкуражаващи неща. Но вие сте една от най-искрените и
