Отсреща ми отговори мълчание. Зачаках. Ако щеше да се опитва да намали хонорара, сега беше моментът. Но вместо това той повтори факс номер, който чух да му диктува госпожа Албрект. Записах го на корицата на една от папките.
— Как си утре, Уолтър?
— Утре ли?
— Да, щом няма да е тази вечер, ще се срещнем утре. Трябва да започнем. Нали не искаш да отлагаме — аз пък искам да съм още по-добре подготвен, отколкото съм сега. Трябва да поговорим и да прегледаме нещата. В защитната аргументация има няколко празноти и мисля, че ще можеш да ми помогнеш да ги запълним. Мога да дойда в студиото или да се срещна с теб някъде другаде утре следобед.
Чух приглушени гласове, докато той се консултираше с госпожа Албрект.
— В четири съм свободен — каза накрая Елиът. — Тук, в бунгалото.
— Добре, ще дойда. И отмени каквото имаш в пет. Ще ни трябват поне два часа да започнем.
Той се съгласи с двата часа и тъкмо да приключим разговора, се сетих за нещо друго.
— Уолтър, искам да видя местопрестъплението. Може ли по някое време утре да отида в къщата в Малибу, преди да се срещнем?
Отново последва мълчание.
— Кога?
— Когато е удобно.
Той пак запуши слушалката и чух приглушеното му обсъждане с асистентката. После се върна на телефона.
— Какво ще кажеш за единайсет? Ще пратя някой да те чака там и да ти отключи.
— Добре. Тогава до утре, Уолтър.
Затворих и погледнах Сиско в огледалото.
— Наш е.
Той тържествуващо наду клаксона на линкълна. Продължителното свирене накара шофьора пред нас да вдигне юмрук и да ни покаже среден пръст. Стачкуващите сценаристи на улицата взеха клаксона за знак на подкрепа от вътрешни хора в омразното студио и масите нададоха одобрителни викове.
15.
Бош дойде рано на другата сутрин. Беше сам. Предложението му за мир се изразяваше във втората чаша кафе, която носеше и ми подаде. Вече не пия кафе — опитвам се да избягна нова зависимост в живота си, — обаче въпреки това я взех, като си мислех, че ароматът на кофеин ще ме освежи. Беше осем без петнайсет, ала аз бях в кантората на Джери Винсънт от над два часа.
Заведох Бош в архива. Той изглеждаше по-уморен, отколкото се чувствах аз, и бях почти сигурен, че носи същия костюм, с който го бях видял предишния ден.
— Дълга нощ, а?
— О, да.
— Убиеца ли гонихте, или опашките си?
Веднъж бях чул един детектив да задава този въпрос на друг в коридора на съдебната палата. Предположих, че е запазен за братята по оръжие, защото не мина много добре с Бош — той издаде някакъв гърлен звук и не отговори.
В архива го поканих да седне до масичката. На нея лежеше жълт бележник, но нямаше папки. Заех второто място и оставих чашата си с кафе.
— Е — казах и вдигнах бележника.
— Е — повтори Бош, след като аз не продължих.
— Вчера се срещнах със съдия Холдър и измислихме план, който да ни позволи да ви дадем каквото ви трябва от делата, без да ви даваме самите дела.
Той поклати глава.
— Какво има? — попитах.
— Трябваше да ме предупредите още вчера до Паркър Сентър. Нямаше да си губя времето.
— Мислех, че ще оцените жеста ми.
— Няма да се получи.
— Откъде знаете? Защо сте толкова сигурен?
— Колко убийства сте разследвали, Холър? И колко убийци сте разкрили?
— Добре, съгласен съм. Вие сте детективът. Но пък мен ме бива да анализирам дела и да преценявам какво представлява сериозна заплаха срещу Джери Винсънт. Навярно заради опита си като адвокат по наказателно право дори бих могъл да открия заплаха, която вие бихте пропуснали в качеството си на детектив.
— Така твърдите вие.
— Да, аз.
— Вижте, само отбелязвам очевидното. Аз съм детективът. Аз съм човекът, който трябва да прегледа делата, защото знам какво търся. Не се обиждайте, обаче вие сте аматьор в тая работа. Тъй че сега аз трябва да приема каквото ми дава един аматьор и да повярвам, че съм получил всичко възможно от делата. Не става така. Не вярвам на други улики освен на ония, които съм открил сам.
— Отново съм съгласен с вас, детектив, но това е положението. Това е единственият начин, който одобри съдия Холдър, и трябва да ви кажа, че и от толкова трябва да сте доволен. Тя изобщо не желаеше да ви окаже съдействие.
— Значи искате да кажете, че сте се застъпили за мен, така ли?
Каза го със скептичен, даже саркастичен глас, като че ли е някаква математическа невероятност адвокат да помогне на детектив от полицията.
— Точно така — троснах се. — Застъпих се за вас. Вчера ви казах, Джери Винсънт ми беше приятел. Искам да заловите човека, който го е убил.
— Сигурно се страхувате и за собствената си кожа.
— Не отричам.
— И аз щях да се страхувам, ако бях на ваше място.
— Вижте, искате ли списъка, или не?
Протегнах му бележника, сякаш примамвах куче с играчка. Той посегна към него и аз си дръпнах ръката. Моментално съжалих и побързах да му го дам. Получи се неловко, като ръкуването ни предишния ден.
— В този списък има единайсет имена, с кратко обобщение на заплахата, която всеки е отправил към Джери Винсънт. Имаме късмет, че Джери е сметнал за важно да остави описание на всяка заплаха, която е получил. Аз никога не съм го правил.
Бош не отговори. Четеше първата страница от бележника.
— Подредил съм ги по важност.
Детективът ме погледна и видях, че е готов отново да ме захапе, задето взимам неговата роля. Вдигнах ръка да го спра.
— Не от гледна точка на вашето следствие. А като адвокат. Поставих се на мястото на Джери Винсънт, прегледах ги и определих коя от тях би ме обезпокоила най-силно. Например първата в списъка. Джеймс Демарко. Човекът влиза в затвора по обвинение в незаконна търговия с оръжие и смята, че Джери е прецакал делото. Такъв като него може да се хване за патлака още щом излезе.
Бош кимна и отново сведе поглед към бележника.
— Още какво имате за мен? — попита, без да вдига очи.
— Какво искате да кажете?
Детективът ме погледна и размаха бележника, сякаш е лек като перце и същото се отнася за информацията в него.
— Ще проверя имената и ще видя къде са сега тия хора. Оня с незаконното оръжие може да е излязъл и да търси отмъщение. Обаче това са стари дела. Ако заплахите бяха сериозни, най-вероятно отдавна щяха да са изпълнени. Също като заплахите, които е получавал като прокурор. Тъй че ме занимавате с празни
