— Консултантка по съдебните заседатели и още един човек, който да поработи с теб върху имиджа ти и даването на показания, такива неща.
— Без консултантка по съдебните заседатели. Все едно, че се опитваш да скалъпиш нещата.
— Виж, жената, която искам да назнача, ще седи в галерията. Никой няма да я забележи. Тя си изкарва прехраната с покер и просто чете човешките лица, търси издайнически признаци. Това е всичко.
— Не, няма да плащам за такива дивотии.
— Сигурен ли си, Уолтър?
Цели пет минути се опитвах да го убедя, обясних му, че изборът на съдебни заседатели може да се окаже изключително важна част от процеса. Подчертах, че при косвените доказателства като неговия случай акцентът трябва да падне върху избора на съдебни заседатели с либерални възгледи, които не вярват, че нещо автоматично е вярно само защото са го казали полицаи или прокурори. Посочих му, че се гордея със способността си да избирам съдебни заседатели, но че няма да е зле, ако имам възможността да се възползвам от услугите на експертка, която може да чете лица и жестове. И след цялата тази пледоария Елиът просто поклати глава.
— Дивотии. Имам доверие в твоите способности.
За миг се вгледах в него и реших, че сме разговаряли достатъчно за днес. Следващия път щях да повдигна останалите въпроси. Бях осъзнал, че макар на думи да ме признава за шеф по отношение на процеса, няма съмнение, че именно той твърдо контролира положението.
И не можех да не си мисля, че има вероятност това да го отведе право в затвора.
20.
Когато оставих Патрик при колата му в центъра и потеглих за Долината в натоварения вечерен трафик, вече знаех, че ще закъснея и ще се стигне до нов сблъсък с бившата ми жена. Обадих й се, за да й съобщя, но тя не вдигна, така че оставих съобщение. Когато най-после се добрах до жилищния й комплекс в Шърман Оукс, наближаваше седем и четирийсет. Заварих майка и дъщеря да ме чакат на тротоара. Хейли стоеше с наведена глава и зяпаше земята. Бях забелязал, че е започнала да заема тази поза винаги, когато родителите й се намират в непосредствена близост един до друг. Сякаш стоеше в телепортаторен кръг и чакаше да я прехвърлят далеч от нас.
Спрях и отключих вратите. Маги помогна на Хейли да се настани отзад с училищната си раница и сака с вещите й за пренощуването.
— Благодаря, че дойде навреме — произнесе безизразно.
— Няма проблем — отвърнах просто за да видя дали това ще запали пламъчета в очите й. — Трябва да отиваш на адски вълнуваща среща, че чак да ме чакаш навън.
— Всъщност не. Родителска среща в училище.
Това проби гарда ми и ме улучи в ченето.
— Трябваше да ми кажеш. Можехме да повикаме бавачка и да отидем заедно.
— Аз не съм бебе — обади се иззад мен Хейли.
— Веднъж опитахме — включи се от лявата ми страна Маги. — Спомняш ли си? Ти толкова гневно се нахвърли върху учителката заради оценката на Хейли по математика, без изобщо да имаш представа за обстоятелствата около нея, че ме помолиха в бъдеще аз да контактувам с училището.
Този случай ми звучеше съвсем смътно познат. Беше заключен на сигурно място някъде в повредените ми от оксикодона бази данни. Но усетих, че пламвам от срам. Нямаше какво да отговоря.
— Трябва да тръгвам — бързо каза Маги. — Обичам то, Хейли. Слушай баща си и ще се видим утре.
— Добре, мамо.
За миг погледах бившата си жена през прозореца, преди да потегля, и прошепнах:
— Разкажи им играта, Страшна Маги.
Отдалечих се от бордюра и вдигнах прозореца. Дъщеря ми ме попита защо наричат майка й Маги Страшната.
— Когато влиза в битка, тя винаги знае, че ще победи — отговорих.
— Каква битка?
— Всякаква.
Мълчаливо продължихме по Вентура Булевард и спряхме да вечеряме в „Дюпарс“. Това беше любимото заведение на дъщеря ми, защото винаги я оставях да си поръча палачинки. Хейли, кой знае защо, си мислеше, че като си поръчва закуска за вечеря, пресича някаква граница и това я караше да се чувства непокорна и храбра.
Аз си взех сандвич с бекон и дресинг и като имах предвид последното изследване на холестерола ми, всъщност аз се почувствах непокорен и храбър. Помогнах й да си напише домашното, фасулска работа за нея и мъчително изпитание за мен, после я попитах какво иска да правим. Бях готов на всичко — на кино, в мола, каквото пожелае — обаче се надявах просто да поиска да се приберем вкъщи и да постоим заедно, например да разгледаме старите семейни албуми с пожълтели снимки.
Тя се поколеба и ми се струваше, че знам защо.
— Вкъщи не е отседнал никой, ако те смущава това, Хей. Жената, с която се запозна миналия път, Лейни, вече не ми гостува.
— Искаш да кажеш, че вече не ти е гадже, така ли?
— Тя никога не ми е била гадже. Беше ми приятелка. Спомняш ли си, когато миналата година лежах в болница?
Запознахме се там и се сприятелихме. Опитваме се да се пазим един друг и Лейни от време на време ми идва на гости, когато не иска да остане сама у тях.
Това беше приглушената истина. С Лейни Рос се бяхме запознали в рехабилитационния център по време на групова терапия. Връзката ни продължи и след като напуснахме програмата, но не я консумирахме, защото бяхме емоционално неспособни. Зависимостта беше направила безчувствени тези нервни окончания и те се възстановяваха бавно. Правехме си компания и бяхме на разположение един за друг — двучленна група за взаимопомощ. Само че щом се върнахме в реалния свят, аз започнах да виждам в Лейни слабост. Инстинктивно усещах, че тя няма да извърви разстоянието, и не можех да се отправя на това пътуване с нея. При възстановяване човек може да поеме по три пътя. По-чистия път на трезвеността. И по обратния път към зависимостта. Третият път е най-бърз. Пътникът разбира, че обратният път е просто бавно самоубийство и че няма смисъл да чака. Не знаех кой от вторите два пътя ще избере Лейни, но не можех да я последвам по никой от тях. Накрая пътищата ни се разделиха — в деня, след като дъщеря ми се запозна с нея.
— Знаеш ли, Хейли, винаги можеш да ми казваш, ако не харесваш нещо или правя нещо, което те смущава.
— Знам.
— Добре.
Няколко минути помълчахме и ми се стори, че иска да ми каже още нещо. Оставих я да го формулира.
— Ей, татко?
— Какво, мъниче?
— Щом онази жена не ти е гадже, това означава ли, че с мама може пак да се съберете?
Въпросът за миг ме остави без думи. Виждах надежда в очите на Хейли и ми се щеше и тя да види същото в моите.
— Не знам, Хей. Когато опитахме миналата година, адски кофти обърках нещата.
В очите й се появи болка, като сенки на облаци по повърхността на океана.
— Но продължавам да работя по въпроса, мъниче — побързах да прибавя. — Просто трябва да го правим стъпка по стъпка. Опитвам се да й покажа, че отново трябва да бъдем едно семейство.
Тя не отговори. Гледаше в чинията си.
— Нали, мъниче?
— Да.
