клиент, който платил голям аванс, и тези пари прекалено бързо били прехвърлени от клиентската в оперативната сметка. След разходите остатъкът е отишъл за заплата на Джери Винсънт.
Езикът на тялото на Бош показваше, че съм попаднал на нещо, което има връзка с нещо друго и е важно за него. Той леко се наведе към мен и раменете и шията му като че ли се напрегнаха.
— Уолтър Елиът — каза детективът. — Той ли е богатият клиент?
— Не мога да ви дам тази информация, но мисля, че не е трудно да се досети човек.
Събеседникът ми кимна. Видях, че обмисля нещо. Зачаках, но той не каза нищо.
— Това помага ли ви с нещо, детектив? — не издържах аз.
— Не мога да ви дам тази информация, но мисля, че не е трудно да се досети човек.
Кимнах. Връщаше ми го.
— Вижте, и двамата трябва да се съобразяваме с правилата. Ние сме двете страни на една и съща монета. Аз просто си върша работата. И ако не мога да ви помогна с нещо друго, ще се захващам за нея.
Бош впери поглед в мен и като че ли реши нещо. После попита:
— Кого е подкупил Джери Винсънт по делото Елиът?
Въпросът ме свари неподготвен. Не го очаквах, ала в секундите, след като го зададе, осъзнах, че е дошъл специално заради него. Всичко друго до този момент целеше само отвличане на вниманието.
— Какво, от ФБР ли ви казаха?
— Не съм разговарял с ФБР.
— Тогава за какво говорите?
— Говоря за подкуп.
— За кого?
— Нали точно това ви питам.
Поклатих глава и се усмихнах.
— Вижте, казах ви вече. Счетоводните книги са чисти. Има…
— Ако вие искахте да подкупите някого със сто хиляди долара, щяхте ли да го впишете в счетоводните си книги?
Замислих се за Джери Винсънт и делото Барнет Удсън, когато бях отхвърлил тънкото му предложение за взаимна размяна на услуги. Отхвърлих го и го победих с присъда „невинен“. Това промени живота на Винсънт и той продължаваше да ми благодари от гроба. Но може да не беше променило методите му през следващите години.
— Предполагам, че сте прав — отговорих на Бош. — Нямаше да постъпя така. Тогава какво премълчавате?
— Тая информация е поверителна, господин адвокат. Но имам нужда от вашата помощ и мисля, че трябва да я знаете, за да ми помогнете.
— Добре.
— Тогава го кажете.
— Какво да кажа?
— Че ще запазите тази информация в тайна.
— Нали го направих. Ще я запазя. Ще запазя информацията в тайна.
— Даже от собствените си сътрудници.
— Ясно. Даже от тях. Казвайте.
— Вие имате служебните сметки на Винсънт. Аз имам частните му сметки. Казахте, че си е платил парите от делото Елиът прекалено бързо. Той…
— Не съм казал, че са от делото Елиът. Вие го казахте.
— Както и да е. Важното е, че преди пет месеца е събрал сто бона в индивидуална инвестиционна сметка и седмица по-късно се обадил на брокера си и му съобщил, че ги осребрява.
— Искате да кажете, че е изтеглил сто хиляди в брой?!
— Точно това казвам.
— И какво е станало с тях?
— Не знам. Но не можете просто да идете при брокера си и да вземете сто бона в брой. Трябва да направите поръчка за такава сума. Събирането й отнело два дена и едва тогава отишъл да си ги прибере. Брокерът му задал много въпроси, за да се увери, че не е застрашена нечия безопасност. Нали разбирате, например да държат някого за заложник, докато той изтегли парите. Откуп или нещо подобно. Винсънт го успокоил, че всичко е наред, че стоте бона му трябвали, за да си купи яхта, и ако платял в брой, щял да получи максимална отстъпка и да спести много пари.
— Тогава къде е яхтата?
— Няма яхта. Просто е излъгал.
— Сигурен ли сте?
— Проверихме всички сделки в щата и обиколихме Марина дел Рей и Сан Педро. Не успяхме да открием яхта. Два пъти претърсвахме дома му и прегледахме данните за движението по кредитните му карти. Няма фактури и данни за разходи, свързани с яхта. Няма снимки, ключове, рибарски прътове. Няма регистрация в бреговата охрана, каквато е задължителна при толкова голяма сделка. Не е купил никаква яхта.
— Ами в Мексико?
Бош поклати глава.
— Не е напускал Лос Анджелис през последните девет месеца. Не е ходил в Мексико и изобщо не е ходил другаде. Казвам ви, не е купил никаква яхта. Иначе щяхме да я открием. Купил е нещо друго и вашият клиент Уолтър Елиът сигурно знае какво.
Проследих логиката му и видях, че води до вратата на Уолтър Елиът. Обаче нямах намерение да я отворя, докато Бош ми наднича над рамото.
— Струва ми се, че грешите, детектив.
— Не смятам така, адвокат Холър.
— Е, не мога да ви помогна. Нямам представа за всичко това и не съм забелязал данни за такова нещо в счетоводните книги и другите документи, с които разполагам. Ако успеете да свържете този предполагаем подкуп с моя клиент, тогава го арестувайте и му повдигнете обвинение. Иначе още отсега ви казвам, че няма да получите достъп до него. Той няма да разговаря с вас нито по този, нито по какъвто и да е друг въпрос.
Бош поклати глава.
— Не бих си губил времето с опити да разговарям с него. Той е използвал адвоката си за прикритие и аз никога няма да успея да заобиколя адвокатската тайна. Но вие би трябвало да го приемете като предупреждение.
— Нима? И защо?
— Съвсем просто е. Убили са адвоката му, не него. Помислете за това. И запомнете, тръпките, които пълзят надолу от тила ви — това е усещането, когато осъзнаете, че трябва да се озъртате. Когато осъзнаете, че сте в опасност.
Усмихнах му се.
— А, това ли било? Аз пък мислех, че е усещането, когато осъзная, че ме будалкат.
— Само ви казвам истината.
— От два дни ме разигравате. Измисляте си някакви подкупи и ФБР. Опитвате се да ме манипулирате и ми губите времето. А сега трябва да си вървите, детектив, защото имам да върша истинска работа.
Изправих се и протегнах ръка към вратата. Бош също стана, ала не понечи да си тръгне.
— Не се заблуждавайте, Холър. Не правете грешка.
— Благодаря за съвета.
Той най-после се обърна и тръгна към вратата. После обаче спря и се върна при бюрото, вадеше нещо от джоба на сакото си, докато се приближаваше.
Беше снимка. Детективът я остави на бюрото.
— Познавате ли тоя човек?
Разгледах фотографията — зърнест образ, направен от видеозапис. Виждаше се мъж, излизащ от входа на офис сграда.
