чували сте го, нали? Когато се запознах с него, Франк вече нямаше нужда от адвокат по наказателно право. Беше се поправил.
На Бош му трябваше малко време, за да преодолее изненадата си, че познавам Франк Морган, скромния наследник на Чарли Паркър, който цели двайсет години прахосваше наследството си за хероин. Минахме през приемната и влязохме в кабинета.
— Е, как върви? — попитах.
— Върви.
— Чух, че преди вчера да дойдете при мен, цяла нощ сте потили заподозрян в Паркър Сентър. Обаче не сте го арестували, а?
Заобиколих бюрото на Винсънт, седнах и започнах да вадя папките от чантата си. Бош остана прав.
— Кой ви каза?
В този въпрос нямаше нищо непринудено. По-скоро прозвуча като заповед.
— Не знам — отвърнах нехайно. — Трябва да съм го чул някъде. Може би от репортер. Кой беше заподозреният?
— Не е ваша работа.
— Тогава каква работа имам с вас, детектив? Защо сте тук?
— Дойдох да видя дали имате още имена за мен.
— Какво стана с имената, които ви дадох вчера?
— Проверени са.
— Как може да сте ги проверили толкова бързо?
Той се наведе и опря длани върху бюрото.
— Защото не водя това разследване сам, разбирате ли? Имам помощници и проверихме всяко едно от вашите имена. Всички или са в затвора, или са мъртви, или вече не се интересуват от Джери Винсънт. Проверихме и неколцина от хората, които е пратил зад решетките като прокурор. Нищо.
Изпитах искрено разочарование и осъзнах, че може би прекалено много съм се надявал някое от тези имена от миналото да принадлежи на убиеца и арестът му да сложи край на всякаква опасност за мен.
— Ами Демарко, търговецът на оръжие?
— Лично се заех с него и не ми трябваше много време, за да го зачеркна от списъка. Мъртъв е, Холър. Умрял преди две години в килията си в „Коркоран“. Вътрешен кръвоизлив. Когато го отворили, открили в ректума му нож, направен от четка за зъби. Така и не се установило дали сам го е скрил там, или го е направил някой друг вместо него, обаче това било добър урок за останалите затворници. Даже поставили надпис: „Не си пъхай остри предмети в гъза“.
Отпуснах се на стола си, отвратен колкото от историята, толкова и от загубата на потенциален заподозрян. Овладях се и се опитах да продължа равнодушно.
— Е, какво да ви кажа, детектив. Демарко беше най-вероятният кандидат. Нямам нищо повече от онези имена. Предупредих ви, че не мога да ви разкрия нищо за текущите, обаче вижте какво ще ви кажа — няма нищо за разкриване.
Той поклати невярващо глава.
— Сериозно, детектив. Прегледах всички текущи дела. В нито едно от тях няма нищо, което да представлява заплаха или причина Винсънт да се е чувствал в опасност. В нито едно от тях няма нищо, което да е свързано с ФБР. В нито едно от тях няма нищо, което да загатва, че Джери Винсънт се е натъкнал на нещо опасно. Освен това, когато научавате лоши неща за клиентите си, те са защитени. Тъй че тук няма нищо. Искам да кажа, той не е защитавал мафиоти. Не е защитавал наркодилъри. Няма нищо…
— Защитава убийци.
— Хора, обвинени в убийство. И по времето на смъртта му е имал само едно дело за убийство, Уолтър Елиът, и там също няма нищо. Повярвайте ми, проверих.
Не бях толкова сигурен, докато го казвах, обаче Бош като че ли не забеляза. Най-после седна на ръба на стола пред бюрото и лицето му сякаш се промени, стана почти отчаяно.
— Джери беше разведен — казах. — Проверихте ли бившата му жена?
— Развели са се преди девет години. Тя е щастливо омъжена и скоро ще роди второто си дете. Съмнявам се, че жена, бременна в седмия месец, ще застреля бившия си съпруг, с когото не са разговаряли от девет години.
— Други роднини?
— Майка му живее в Питсбърг. Семейната връзка не води наникъде.
— Гадже?
— Чукал секретарката си, обаче няма нищо сериозно. И алибито й е истинско. Тя пък се чука с неговия детектив. И оная нощ били заедно.
Усетих, че се изчервявам. Този мизерен сценарий не беше много по-различен от положението, в което се намирах в момента. Поне връзките между мен, Лорна и Сиско бяха от различно време. Разтърках лице, сякаш съм уморен. Надявах се, че това ще обясни новата ми окраска.
— Много удобно — отбелязах. — Взаимно са си осигурили алиби.
Бош поклати глава.
— Имат свидетели. Били са с приятели на предпремиера в Арчуей. Оня ваш клиент, голямата клечка, им дал покана.
Кимнах и в този момент ми хрумна нещо.
— Човекът, когото сте потили в управлението първата нощ, е бил детективът, Брус Карлин — подхвърлих.
— Кой ви каза?
— Вие, току-що. Имали сте класически любовен триъгълник. И сте започнали оттам.
— Умен детектив. Но както казах, беше задънена улица. Цяла нощ се занимавахме с него и на сутринта пак бяхме доникъде. Разкажете ми за парите.
Връщаше ми го.
— Какви пари?
— Парите във фирмените сметки. Предполагам, ще ми кажете, че и те са забранена територия.
— Всъщност навярно трябва да поискам мнението на съдията по този въпрос, но няма да си правя труда. Моята деловодителка е една от най-добрите счетоводителки, които съм срещал. Тя провери документите и ми съобщи, че са чисти. Била отчетена и последната стотинка, получена от Джери.
Бош не отговори, затова продължих:
— Ще ви кажа нещо, детектив. Адвокатите най-често загазват заради пари. Счетоводните документи. Това е единственото място, където няма сиви зони. Това е единственото място, където калифорнийската адвокатска колегия обича да си пъха носа. Аз водя най-чистата документация в бранша, защото не искам да им дам никакъв повод да ме захапят. Затова щях да разбера, а Лорна, моята деловодителка, щеше да забележи, ако в счетоводните му книги имаше нещо нередно. Само че няма. Аз лично смятам, че Джери си е плащал прекалено бързо, обаче формално в това няма нищо незаконно.
Видях, че очите на Бош пламват от нещо, което бях казал.
— Какво има?
— Какво значи това, че си е плащал прекалено бързо?
— Значи… Ще трябва да започна от самото начало. Ето как стават нещата. Имате нов клиент и получавате аванс. Тези пари отиват в клиентската сметка. Парите са техни, но вие ги съхранявате, защото искате да сте сигурни, че можете да ги получите, когато ги заслужите. Дотук ясно ли е?
— Да, не можете да имате доверие на клиентите си, защото са престъпници. Затова взимате парите предварително и ги влагате в клиентската сметка. После си плащате от нея, докато вършите работата.
— Повече или по-малко. Така или иначе, те са в клиентската сметка и докато вършите работата, явявате се в съда, подготвяте делото и така нататък, вие взимате хонорарите си от нея. Прехвърляте ги в оперативната сметка. После от нея плащате собствените си разходи и заплати. Наем, секретарка, детектив, разходи по колата и така нататък. Плащате и на себе си.
— Добре, и как Винсънт си е плащал прекалено бързо?
— Е, не твърдя непременно, че е така. Това е въпрос на навик и практика. Но от счетоводната документация изглежда, че е обичал да поддържа малко пари в оперативната сметка. Случайно имал богат
