— Трябва да внимаваш с онова, което искаш. Може да е опасно.
— Ще рискувам.
— Обаче аз не съм сигурен, че мога.
Наведох се към него.
— Какво значи това, Уолтър? Какво става? Аз съм твой адвокат. Можеш да ми кажеш какво си направил и никой няма да узнае.
Преди да успее да отговори, келнерът донесе бутилка минерална вода от Европа и огромна чиния с лимонови резенчета. Щяха да стигнат за всички в ресторанта. Елиът го изчака да ми напълни чашата и да се отдалечи.
— Става това, че си нает да ме защитаваш пред съдебните заседатели. По мое мнение засега се справяш отлично и подготовката ти за защитната фаза е на най-високо ниво. И всичко това — само за две седмици. Изумително!
— Стига глупости!
Казах го прекалено високо. Елиът се огледа и гневно стрелна с очи една жена на съседна маса, която беше чула възклицанието ми.
— Говори по-тихо. Отношенията между клиент и адвокат трябва да си останат на тази маса.
Погледнах го. Усмихваше се, но знаех, че ми напомня и за нещо, в което вече го бях уверил — че казаното си остава между нас. Дали това предполагаше, че най-после е готов да говори? Изиграх единствения си коз.
— Разкажи ми за подкупа, който е дал Джери Винсънт.
Отначало зърнах в очите му мимолетен шок. Мястото му зае многозначително изражение, сякаш колелцата вътре са се завъртели и е събрал две и две. После ми се стори, че виждам кратък проблясък на съжаление. Щеше ми се до мен да седеше Джули Фарвър. Тя можеше да проникне в мислите му по-добре от мен.
— Това е изключително опасна информация — каза той. — Откъде я получи?
Очевидно не можех да разкрия на клиента си, че съм я получил от полицейски детектив, с когото в момента си сътруднича.
— Да речем, че тя си вървеше с делото, Уолтър. Имам целия архив на Винсънт, включително счетоводните му книги. Не беше трудно да установя, че е пренасочил сто хиляди от твоя аванс към неизвестна трета страна. Заради подкупа ли са го убили?
Стиснал с два пръста изящното столче на чашата си с мартини, Елиът я вдигна и я изпи на един дъх. Кимна на някого над рамото ми. Искаше още една. После ме погледна.
— Спокойно мога да кажа, че до смъртта на Джери Винсънт се стигна по стечение на обстоятелствата.
— Не се ебавам с теб, Уолтър. Трябва да знам — за да защитавам не само теб, но и себе си.
Той остави празната чаша отстрани и след две секунди някой я отнесе. Елиът кимна, сякаш беше съгласен с мен.
— Струва ми се, че ти вече си открил причината за смъртта му. През цялото време беше в делото. Даже ми я спомена.
— Не разбирам. Какво съм ти споменал?
— Той се готвеше да отложи процеса — нетърпеливо отвърна Елиът. — И беше убит, преди да успее да подаде искането.
Опитах се да подредя пъзела, ала не разполагах с достатъчно елементи.
— Не разбирам, Уолтър. Искал е да отложи процеса и затова е бил убит, така ли? Защо?
Клиентът ми се наведе към мен и почти зашепна:
— Добре, ти сам ме попита. Ще ти кажа. Но после недей да обвиняваш мен, когато ти се прииска да не знаеш. Да, имаше подкуп. Той го даде и всичко си беше наред. Насрочиха процеса и само трябваше да се подготвим за него. Трябваше да спазим графика. Без никакво отлагане. Само че той си промени мнението и реши да внесе искане за отлагане.
— Защо?
— Не знам. Струва ми се, смяташе, че може да спечели делото и без подкупа.
Елиът явно не знаеше за телефонните обаждания от ФБР. В противен случай сега беше моментът да го спомене. Очевидният интерес на Бюрото към Винсънт бе напълно основателна причина за отлагане на съдебен процес, за който е бил даден подкуп.
— Значи е бил убит заради отлагането на процеса, така ли?
— Така предполагам, да.
— Ти ли го уби, Уолтър?
— Аз не съм убиец.
— Пратил си му наемен убиец.
Елиът уморено поклати глава.
— Нито пращам наемни убийци.
Към сепарето се приближи келнер с поднос и количка и двамата се отдръпнахме на столовете си, за да му дадем възможност да си свърши работата. Той обезкости рибата, приготви порциите ни и ни ги сервира с две канички сос бьор блан. После постави пред Елиът ново мартини и две винени чаши. Отпуши поръчаната от клиента ми бутилка и го попита дали желае да опита виното. Продуцентът поклати глава и му нареди да се махне.
— Добре — казах, когато останахме сами. — Да се върнем към подкупа. Кой беше подкупен?
Елиът преполови новото си мартини на една глътка.
— Това би трябвало да е очевидно, ако се замислиш.
— Значи съм глупак. Помогни ми.
— Процес, който не бива да се отлага. Защо?
Продължавах да се взирам в него, но вече без да го гледам. Потънах в себе си и се съсредоточих върху гатанката. Отмятах възможностите — съдията, прокурорът, ченгетата, свидетелите, съдебните заседатели… Осъзнах, че подкупът и неподлежащият на отлагане процес се пресичат в една-единствена точка. Ако отложеха процеса за друга дата, щеше да се промени една-единствена величина. Съдията, прокурорът и всички свидетели щяха да останат същите, независимо за кога е насрочено началото му. Но списъкът на потенциалните съдебни заседатели се сменяше всяка седмица.
— Някой от съдебните заседатели е твой човек.
Елиът не реагира. Остави ме да до проуча откритието си и аз го направих. Мислите ми обходиха лицата в ложата. Два реда с по шест места. Спрях на заседател номер седем.
— Номер седем. Ти искаше да бъде избран. Знаел си. Кой е той?
Клиентът ми леко кимна и ми отправи онази своя усмивчица. И преспокойно лапна хапка от рибата, преди да отговори на въпроса ми, сякаш си приказвахме за шансовете на Лейкърс да стигнат до плейофите, а не за манипулиране на процес за убийство.
— Нямам представа кой е и изобщо не ми трябва да знам. Но е наш човек. Казаха ни, че номер седем ще е наш човек. Неговата работа е да убеждава. Когато се стигне до обсъждането, той ще насочи мненията в наша полза. Със защитата, която разработи Винсънт и която ти прилагаш в действие, сигурно ще им е нужен съвсем слаб тласък. Сигурен съм, че ще получим оправдателна присъда. Но той най-малкото няма да отстъпи от позицията си и ако се стигне до преиграване, просто пак ще започнем отначало. Никога няма да ме осъдят, Мики. Никога.
Отблъснах чинията си настрани. Не можех да ям.
— Стига гатанки, Уолтър. Разкажи ми как се стигна дотам. Разкажи ми от самото начало.
— От самото начало ли?
— От самото начало.
Елиът се засмя на тази мисъл и си наля чаша вино. Един сервитьор се хвърли да поеме тази операция от него, но моят клиент му махна с бутилката в ръка да се отдалечи.
— Това е дълга история, Мики. Искаш ли глътка вино, докато я слушаш?
И наведе гърлото на бутилката над празната ми чаша. Изкушавах се, но поклатих глава.
— Не, Уолтър, не пия.
