— Тате?
— Да, Хей?
— Какво е станало?
— Хейли, това е детектив Бош. Той е полицай.
— Здравей, Хейли — каза Бош.
Струва ми се, че за пръв път го виждах да се усмихва искрено.
— Здрасти — отвърна дъщеря ми.
— Изяде ли си мюслито, Хейли? — попитах.
— Да.
— Добре, тогава можеш да погледаш телевизия, докато стане време да тръгваме.
Тя влезе и затвори вратата. Погледнах си часовника. Имахме още десет минути.
— Мило дете — рече Бош.
Кимнах.
— Трябва да те питам нещо — каза той. — Ти започна всичко това, нали? Ти си пратил анонимното писмо на съдията.
Замислих се за миг, преди да отговоря.
— Ако кажа да, ще трябва ли да свидетелствам в съда?
В края на краищата не ме бяха призовали пред федералния състав съдебни заседатели. Тъй като Максуини им пееше всичко, явно нямаха нужда от мен. Не исках да променям това положение.
— Не. Просто искам да знам дали си направил каквото е трябвало — отвърна Бош.
В първия момент реших да не му отговарям, ала в крайна сметка исках да знае.
— Да, аз бях. Трябваше да отстраня Максуини и да спечеля делото честно. Не очаквах, че Стантън ще се консултира с други съдии за писмото.
— Обадил се е на Холдър да иска съвет.
— И аз така предположих. Той й се обажда, без да знае, че тя стои зад всичко това. После Холдър предупреждава Максуини да не се явява в съда и го използва, за да разчисти кашата.
Бош кимна, сякаш потвърждавах неща, които вече са му известни.
— И ти си бил част от тази каша. Тя няма как да не се е досетила, че ти си пратил писмото на съдия Стантън. Знаел си прекалено много и е трябвало да те разкарат — точно като Винсънт. Не е било заради информацията в статията в „Таймс“, която подхвърлихме. А заради това, че си съобщил на съдия Стантън.
Поклатих глава. Собствените ми действия едва не бяха довели до смъртта ми под формата на полет от скалата на Мълхоланд.
— Май постъпих глупаво.
— Не знам. Нали си жив и здрав? А на всички тях лошо им се пише.
— Всъщност да де. Каква сделка сключиха с Максуини?
— Без смъртна присъда. И с възможност за предсрочно освобождаване. Ако всички паднат под ножа, сигурно ще му дадат петнайсет. Във федералната система това означава, че все пак ще излежи тринайсет.
— Кой му е адвокат?
— Двама са. Дан Дейли и Роджър Милс.
Кимнах. Намираше се в добри ръце. Замислих се за думите на Уолтър Елиът, че колкото си по-виновен, толкова повече адвокати ти трябват.
— Доста добра сделка за три убийства — отбелязах.
— Едно — поправи ме Бош.
— Защо едно? Винсънт, Елиът и Албрект.
— Той не е убил Елиът и Албрект. Следите там не съвпадат.
— Какви ги говориш? Убил ги е и после се опита да убие и мен!
Детективът поклати глава.
— Наистина се опита да убие теб, но не е убил Елиът и Албрект. Стреляно е с друго оръжие. И отгоре на всичко няма никакъв смисъл. Защо на тях ще им устройва засада, а после се опитва да инсценира твоето самоубийство? Не се връзва. Максуини е чист за Елиът и Албрект.
Толкова се смаях, че замълчах. Задълго. През последните три дни бях смятал, че убиецът на Елиът и Албрект е същият, който се беше опитал да ме убие, и че се намира на сигурно място в ръцете на властите. Сега Бош ми казваше, че някъде има втори убиец. На свобода.
— В Бевърли Хилс имат ли някакви идеи? — попитах накрая.
— О, да, съвсем сигурни са, че знаят кой го е извършил. Обаче никога няма да успеят да го докажат.
Изненадите продължаваха. Една след друга.
— Кой?
— Фамилията.
— Фамилията с главна буква ли? Организираната престъпност?
Бош се усмихна и поклати глава.
— Не. Семейството. Фамилията на Йохан Рилц. Роднините му са се погрижили за това.
— Сигурно ли е?
— Куршумите, извадени от телата на двете жертви, са деветмилиметрови, от парабел. Произведени в Германия. В полицейското управление в Бевърли Хилс анализираха характеристиките им и това ги отведе до маузер С96, също германско производство.
Замълча за миг, за да види дали имам въпроси. Нямах.
— В управлението смятат, че някой е искал да прати послание.
— Послание от Германия?
— Позна.
Голанц беше казал на семейство Рилц, че цяла седмица ще влача Йохан в калта. Те си бяха заминали, за да не присъстват. И Елиът беше убит, преди това да се случи.
— Парабел — повторих. — Парабелум. Учил ли си латински, детектив?
— Не съм следвал право. Какво значи?
— Готви се за война. Това е само част от израза. „Искаш ли мир, готви се за война“. Как ще продължи следствието сега?
Той сви рамене.
— Познавам двама детективи от Бевърли Хилс, които ще спечелят от цялата работа една приятна командировка в Германия. Там плащат на своите хора бизнес класа, с онези седалки, дето стават на легла. Всички процедури ще бъдат изпълнени както трябва. Но ако ударът е бил изпълнен прецизно, няма да се разкрие нищо.
— Как са внесли оръжието?
— Не е невъзможно. През Канада или с куриерска служба, ако непременно, ама наистина задължително е трябвало да стигне навреме.
Не се усмихнах. В крайна сметка доброто беше победило. Бош сякаш прочете мислите ми.
— Спомняш ли си какво ми каза, когато ми обясняваше как си разкрил на съдия Холдър, че знаеш всичко?
Свих рамене.
— Какво съм ти казал?
— Че понякога правосъдието не търпи отлагане.
— И?
— И си прав. Понякога наистина не търпи отлагане. Ти беше набрал ускорение в процеса и Елиът като че ли щеше да се отърве. Затова някой е решил да не чака правосъдието и е произнесъл своя присъда. Когато още бях патрулно ченге, знаеш ли как викахме на убийство, което се свежда до елементарно улично правосъдие?
— Как?
— Скорострелна присъда.
