Кимнах. Разбирах.
— Тъй или иначе, това е всичко, което ми е известно — наруши тишината Бош. — Трябва да тръгвам, за да се приготвя за арестите. Днес ме очаква хубав ден.
Оттласна се от парапета.
— Странно, че дойде — казах. — Снощи си мислех да те попитам нещо, когато се видим следващия път.
— Да? Какво?
Замислих се за миг, после кимнах. Трябваше да го направя.
— Двете страни на една и съща планина… Знаеш ли, че много приличаш на баща си?
Бош не отговори. Просто впери очи в мен за миг, после пак се обърна към парапета. И отново отправи поглед към града.
— Кога разбра?
— Окончателно снощи, докато разглеждахме стари снимки и албуми с дъщеря ми. Но мисля, че дълбоко в себе си съм го знаел отдавна. Разглеждахме снимки на баща ми. Те все ми напомняха за някого и после се сетих за кого. Просто отначало не го виждах.
Опрях лакти на парапета до него и също се загледах към града.
— Повечето неща, които знам за него, са от книгите — продължих. — Много дела, много жени. Но някои спомени са си мои. Помня, че влизах в кабинета му вкъщи, той работеше вкъщи, след като се разболя. На стената висеше една картина, всъщност репродукция, но тогава я смятах за истинска. „Градината на земните удоволствия“ — или „Градината на наслажденията“, зависи от превода. Шантави, страшни неща за дете… И значи той ме държеше в скута си, караше ме да гледам картината и ме убеждаваше, че не е страшна. Че е красива. Опитваше се да ме научи да произнасям името на художника. Йеронимус Бош.
Не виждах града, който се простираше под нас. Виждах спомена. Замълчах. Беше ред да говори брат ми. И той наистина заговори.
— Помня я къщата. Веднъж му отидох на гости. Представих се. Той лежеше на леглото. Умираше.
— Какво му каза?
— Просто, че ме има. Нищо повече. Всъщност нямаше какво друго да кажа.
„Точно като сега“, помислих си. Какво имаше за казване? Мислите ми някак си скочиха към собственото ми разбито семейство. Почти не поддържах връзка с братята и сестрите, които знаех, че имам, камо ли с Бош. После пък идваше дъщеря ми, която виждах само осем дни месечно. Най-важните неща в живота май най-лесно могат да се съсипят.
— Знаел си през всичките тези години — казах. — Защо не ме потърси? Имам още един природен брат и три природени сестри. Те са и твои брат и сестри, нали знаеш.
Бош не отвърна веднага. После ми даде отговора, който, предполагам, си беше повтарял няколко десетилетия.
— Не знам. Сигурно не съм искал да се бъркам в живота ви. Повечето хора не обичат изненадите. Поне такива изненади.
За миг се зачудих какъв ли щеше да е животът ми, ако знаех за Бош. Може би щях да съм ченге вместо адвокат. Кой знае?
— Напускам, нали знаеш.
Не бях сигурен защо го казвам.
— Какво напускаш?
— Работата си. Правото. Може да се каже, че скорострелната присъда беше последната в кариерата ми.
— И аз напуснах веднъж. Не се получи. Върнах се.
— Ще видим.
Бош ме погледна, после пак се обърна към града.
Беше прекрасен ден с ниски облаци и студен въздушен фронт, който превръщаше смога в тънка кехлибарена лента на хоризонта. Слънцето тъкмо изгряваше над планините на изток и изливаше лъчите си върху Тихия океан. Виждаше се чак Каталина.
— Ходих в болницата, когато те простреляха — каза той. — Не знам точно защо. Видях го по новините и съобщиха, че си ранен в корема. Тия рани са опасни. Помислих си, че ако им трябва кръв или нещо подобно, може да… Предполагах, че кръвните ни групи са еднакви, нали се сещаш? Както и да е, беше пълно с репортери и камери. Тръгнах си.
Усмихнах се, после избухнах в смях. Не успях да се овладея.
— Какво ти е толкова смешно?
— Ти, ченгето, си отишъл доброволно да дариш кръв на адвокат! Колегите ти щяха да те заплюят.
Сега беше негов ред да се усмихне и да кимне.
— Виж, не се сетих за това.
После усмивките ни изчезнаха сякаш от само себе си и се възцари неловко мълчание между двама непознати. Накрая Бош си погледна часовника.
— Групите за арестите се срещат след двайсет минути. Трябва да бягам.
— Добре.
— До скоро, адвокат Холър.
— До скоро, детектив Бош.
Той заслиза по стъпалата. Аз останах на мястото си. Чух колата му да запалва, после той потегли надолу.
55.
Стоях на верандата и гледах как слънчевите лъчи се плъзгат над града. През главата ми минаваха безброй мисли — и отлитаха в небето като облаци, красиви и недосегаеми. Далечни. Имах чувството, че никога вече няма да видя Бош. Че той ще остане от своята страна на планината, а аз — от моята, и това ще е всичко.
Чух вратата да се отваря и по верандата зашляпаха стъпки. Дъщеря ми дойде при мен и я прегърнах.
— Какво правиш, тате?
— Просто гледам.
— Добре ли си?
— Да, чудесно съм.
— Какво искаше онзи полицай?
— Просто да си поговорим. Той ми е приятел.
За миг замълчахме, после тя каза:
— Ще ми се мама снощи да беше останала с нас. Погледнах надолу и лекичко я стиснах за тила.
— Стъпка по стъпка, Хей. Нали успяхме да я вземем с нас на палачинки?
Тя се замисли, после кимна. Съгласна беше. Палачинките бяха някакво начало все пак.
— Ще закъснея, ако не тръгнем. Още веднъж и ще ми намалят поведението.
Кимнах и казах:
— Жалко. Слънцето тъкмо огрява океана.
— Стига де, тате. Нали го огрява всеки ден!
Отново кимнах.
— Да. Поне някъде.
Влязох да взема ключовете, после заключих и слязохме в гаража. Когато изкарах линкълна на задна и го обърнах, слънцето вече беше позлатило океана.
Информация за текста
