та се цепеше! Успях някак да изкарам сутрешните занятия, но бях много доволен, когато свършиха и можех да се кача в стаята си, за да подремна. И тогава, тъкмо като се канех да се тръшна на леглото, видях тази бележка. Аз…
— Не забелязахте ли, че е подправена? — прекъсна го съдията.
— О, небеса… не! Аз не съм специалист по почерците! При това тя съдържаше само няколко небрежно надраскани йероглифа. Но беше подпечатана с личния печат на Су и той беше истински. Виждал съм го стотици пъти на най-различни документи. Ако го нямаше печата, щях да си помисля, че някой от колегите ми си е направил шега, и щях да попитам Су. Но този печат правеше бележката също като истинска и аз веднага се качих в оръжейната. Су не обичаше да заповядва по два пъти… И така започнаха неприятностите ми!
— Докато бяхте в оръжейната, не погледнахте ли през прозореца?
— Защо да поглеждам?… Очаквах Су да се качи всеки момент. Започнах да разглеждам някои от арбалетите… това е всичко!
Съдията огледа широкото честно лице на Мън. После внезапно пристъпи към железните решетки и яростно извика:
— Вие прикривате някого, Мън!
Мън се изчерви. Стискайки железните пречки с едрите си могъщи ръце, той изръмжа:
— Приказвате безсмислици! Вие сте цивилен. По-добре не се месете във военните работи! — после се обърна и продължи да крачи из килията.
— Както желаете! — хладно рече съдията.
Той тръгна обратно по коридора. Тъмничарят отвори тежката желязна врата и лейтенант Као го отведе обратно в кабинета на коменданта.
— Е, какво мислите за полковник Мън? — попита Фан.
— Струва ми се, че не е от хората, които биха убили човек в съня му — предпазливо отговори съдията. — Разбира се, никога не се знае… Между другото забутал съм някъде едно копие от официалната ви кореспонденция, която винаги сте били така любезен да ми предоставяте. Бих ли могъл да получа едно допълнително копие, колкото да попълня папката си? Номерът на документа е П-404.
Комендантът изглеждаше силно учуден от тази неочаквана молба, но нареди на един от помощниците си да донесе документа от архива.
Офицерът се върна след изненадващо кратко време. Той подаде на коменданта два листа хартия. Фан ги прегледа, после ги връчи на съдията с думите:
— Заповядайте! Рутинни материали.
Съдията видя, че първият лист съдържа предложение за повишаването на Као и на трима други лейтенанти в капитански чин заедно със списък, в който се цитираха имената, възрастта и продължителността на военния им стаж. Той бе подпечатан с печата на Су. Вторият лист съдържаше само няколко реда, чрез които комендантът изразяваше надеждата си, че Военното министерство ще удовлетвори искането в най-скоро време. Той бе подпечатан с големия печат на коменданта. Бяха отбелязани датата и номерът: П-404.
Съдията поклати глава:
— Станала е някаква грешка. Липсващият документ би трябвало да съдържа заявка за покупки, тъй като следващият номер — П-405, — в който се отправя молба за доставка на кожени пояси, препраща обратно към документ П-404. По тази причина буквата П в документ П-404 би трябвало да е съкращение за Покупки, а не за Персонал.
— Пресвети небеса! — възкликна комендантът. — Понякога чиновниците наистина правят досадни грешки, нали? Е, много съм ви благодарен за посещението, господин магистрат. Уведомете ме, когато стигнете до окончателно становище по случая с убийството на Су.
Когато излизаше, съдията смътно дочу как комендантът измърмори на адютанта си нещо за глупавата бюрократщина.
Свирепото обедно слънце бе превърнало кея пред входа на крепостта в каменна фурна, но щом баржата се отдалечи навътре в реката, се почувства приятният полъх на прохладния бриз. Сержантът, който бе дежурен по баржа, се беше погрижил съдията и двамата му помощници да се настанят на удобни седалки върху платформата при кърмата под зелен брезентов навес.
Щом дежурният помощник, който им донесе голям чайник, изчезна обратно в трюма, Ма Жун и Цяо Тай затрупаха съдията с въпроси.
— Наистина не зная какво да мисля — бавно каза Ди. — Всички улики са срещу Мън, но имам смътното усещане, че нещастникът прикрива някого. А вие двамата научихте ли нещо?
Ма Жун и Цяо Тай поклатиха глава. Цяо каза:
— Разговаряхме надълго с капитана, който е бил дежурен при входа, когато Мън се е върнал в крепостта след оная разпивка. Той, както и всички останали в крепостта, харесва нашия приятел. Капитанът изобщо не се сърдеше, дето му се наложило буквално да занесе Мън до стаята му, което хич не било лесно! А Мън през цялото време пял мръснишки песни, колкото му глас държи. Изглежда, е разбудил всичките си колеги! Капитанът каза още, че Мън не бил особено добър приятел със Су, но го уважавал като способен офицер и не приемал много на сериозно честите му избухвания.
Дълго време съдията не каза нищо. Отпивайки от чая си, той съзерцаваше спокойната гледка наоколо. Двата бряга на реката се губеха под зелени оризища. Тук-там се жълтееха сламените шапки на полските работници. Внезапно той се обади:
— Полковник Ши Лан също смята Мън за невинен. Но според полковник Мао, началника на военната полиция, вината му е несъмнена.
— Мън често ни е разказвал за Ши Лан — рече Ма Жун. — Мън е гарнизонен шампион по стрелба с арбалет, а Ши Лан е шампион по изкачване на стени! Този Ши е една топка мускули! Той обучава войниците в това изкуство. Събличат се по долни дрехи и съвсем боси щурмуват някоя стара стена. Научават се да използват пръстите на краката си като тези на ръцете. Когато стигнат до някоя грапавина, за която могат да се захванат, пъхат пръстите на краката си в някоя пукнатина, после се изтласкват нагоре, за да намерят нова опора, и повтарят това, докато стигнат до върха на стената. Иска ми се и аз да опитам някой ден! А пък полковник Мао е ужасно мнителен човек. Това всички го знаят!
Съдията кимна.
— Според полковник Мън двамата корейци са платили цялата сметка за пиршеството ви.
— О — рече Цяо Тай, леко притеснен, — стана така поради един малък номер, който им погодихме! Бяхме се развеселили и когато Пак ни попита какво работим, казахме, че сме скитащи разбойници. Те взеха, че ни повярваха. Казаха, че някой ден може да им потрябваме. И когато поискахме да платим нашия дял, се оказа, че вече са уредили цялата сметка.
— Но ще се срещнем пак следващата седмица, когато се върнат от столицата — каза Ма Жун. — Тогава ще им кажем истината и ще поемем всички разноски за вечерята. Ние не обичаме да пием за чужда сметка.
— Това може да ги разочарова — добави Цяо Тай, — защото Пак и Йе очакват да получат парите си за три корабчета и отсега се готвят да организират голямо пиршество. Между другото ти помниш ли смешната история за ония три корабчета, братко Ма? Когато ни разказаха за тази сделка, двамата корейци толкова се смяха, че щяха да се търколят под масата!
— Тогава и аз се бях докарал на тоя хал — отвърна Ма Жун.
Потънал в дълбок размисъл, съдията не чу последната забележка. Той бавно поглаждаше черната си брада. Внезапно се обърна към Ма Жун:
— Я ми разкажи малко по-подробно за тази вечер! По-специално как се държа Мън и за какво говореше.
— Ами — рече Ма Жун — отиваме ние с брат Цяо на кея, в ресторанта с раците. Там е приятно и прохладно. Около часа за вечерния ориз гледаме — идва една военна джонка и от нея слизат Мън и някакъв непознат. Двамата си вземат довиждане, после Мън бавно се качва при нас на терасата. Казва, че е имал доста тежък ден в крепостта, и предлага да му хвърлим едно хубаво ядене и пийване. Така и направихме. После…
