— Спомена ли Мън нещо за заместник-коменданта или за лейтенант Као? — прекъсна го съдията.
— Нито дума!
— Изглеждаше ли като човек, който е умислен за нещо?
— За нищо освен както винаги за жени! — ухилен отговори Ма Жун. — Съответно отиваме на корабчетата на цветята и там Мън освобождава душата си от тази грижа. Докато седим на палубата и пийваме някоя и друга чашка, тия двама юнаци Пак и Йе пристигат с една лодка, пияни като кютуци. Сводницата така и не можа да ги заинтересува, въпреки че довлече най-хубавите момичета, с които разполагаше. Единственото, което искаха Пак и Йе, бе още вино, много вино и задушевен разговор. И така, петимата продължаваме славния запой… Останалото ми се губи… нека брат Цяо да продължи нататък.
— Ти изчезна някъде, да не говорим за това — сухо поде Цяо Тай. — Аз пък към два-три часа след полунощ помогнах на Мън да натовари двамата корейци в една гребна лодка, която да ги отведе обратно в корейския квартал от другата страна на притока. После свирнахме за друга лодка, с която ни откараха до кея. Помогнах на Мън да се качи на военната баржа, която го чакаше там. Чувствах се доста уморен и тъй като ресторантът с раците беше съвсем близо, помолих да ме приютят за през нощта. Това е всичко.
— Ясно — каза Ди, изпи още няколко чаши чай, после внезапно попита: — Къде сме сега?
Ма Жун огледа брега на реката и отговори:
— Струва ми се, на около половината път до Бънлай.
— Кажи на сержанта да обърне баржата и да ни откара обратно в крепостта — нареди съдията.
Ма Жун и Цяо Тай се опитаха да разберат причината за внезапното решение на съдията, но той каза само че искал да провери две-три неща, на които не бил обърнал достатъчно внимание.
Когато се върнаха в крепостта, един адютант ги уведоми, че комендантът е на закрито заседание, на което се разискват важни сведения, току-що донесени от тайните разузнавателни служби.
— Не го безпокойте! — каза му съдията. — Само повикайте полковник Мао!
Ди обясни на изненадания началник на военната полиция, че иска да огледа още веднъж сцената на убийството и че би искал той да присъства като свидетел. С ехидно изражение полковник Мао поведе тримата мъже нагоре по стълбището. Той скъса хартиената лента, която отново бе залепена върху ключалката на стаята, и покани съдията да влезе. Преди да прекрачи прага, Ди каза на Ма Жун и Цяо Тяй:
— Търся нещо малко и остро, например треска или главичка на гвоздей, което да стърчи на това място.
Той очерта с пръст една квадратна зона върху пода, която започваше от вратата и завършваше на половината разстояние до сводестия прозорец. После клекна и започна да изследва дъските на пода сантиметър по сантиметър. Двамата му помощници се присъединиха към него.
— Ако търсите някаква пропадаща врата или друга подобна машинария — саркастично каза полковник Мао, — ще трябва да ви разочаровам. Както знаете, крепостта е построена само преди няколко години!
— Ето, намерих нещо! — възкликна Ма Жун.
Той посочи едно място пред прозореца, където от дюшемето на пода стърчеше недозабитата главичка на един гвоздей.
— Чудесно! — възкликна съдията. Той коленичи и започна да я разглежда. После се изправи и се обърна към Мао: — Бихте ли отделили това червено парченце, прилепнало към главичката на пирона? А също и да разгледате тези малки кафеникави петънца тук, върху дървеното стебло на стрелата?
Мао се изправи, гледайки озадачено малкото парченце червена лента, прилепнало към нокътя на палеца му.
— Когато му дойде времето — бавно каза съдията, — ще ви помоля да потвърдите, че това парченце червена лента наистина е било прилепнало към главичката на гвоздея. А също така, че кафеникавите петна, намерени в непосредствена близост, са най-вероятно от човешка кръв.
Без да обръща внимание на въпросите на полковника, съдията Ди взе стрелата от писалището и я заби в дъските до самата главичка на гвоздея.
— Ето, това е точното място! — той помисли малко, после попита: — А какво е станало с личните вещи на мъртвия и с нещата, които са били в чекмеджето на писалището му?
Раздразнен от наставническия тон на съдията, Мао отвърна студено:
— Събрани са в два отделни пакета, които по моя молба бяха запечатани от коменданта. А пакетите са заключени в моя кабинет. Естествено, ние от военната полиция не сме толкова умни и опитни, колкото служителите на трибунала, но смятам, че си разбираме от работата!
— Добре, добре! — припряно рече съдията. — Заведете ни в кабинета си.
Полковник Мао покани съдията Ди да седне на неговото широко писалище, отрупано с книжа. Ма Жун и Цяо Тай останаха прави до вратата. Мао отключи един железен сандък и извади два пакета, увити в навосъчена хартия. Постави единия пред съдията и каза:
— Това намерихме в кожената папка, която заместник-комендантът носеше на връв около врата си, под бронираната ризница.
Съдията разчупи печата и подреди на писалището сгъната карта за самоличност на офицер от императорската армия, платежен документ за закупена преди седем години къща и малка квадратна калъфка за личен печат, изработена от зелен брокат. Отвори калъфката и като че ли остана доволен, когато тя се оказа празна.
— Предполагам — рече съдията на Мао, — че самият печат е бил открит в чекмеджето на писалището на Убития.
— Така е. Сега се намира във втория пакет заедно с книжата, които намерихме там. Помислих си, че Су е постъпил доста небрежно, като е оставил личния си печат в незаключено чекмедже. По правило хората винаги носят личния печат у себе си.
— Правилно — каза съдията. Той стана и добави: — Няма нужда да разглеждам съдържанието на втория пакет. Да идем да видим дали комендантът се е освободил от съвещанието.
Двамата часовои, които стояха на стража пред вратата на заседателната зала, съобщиха, че съвещанието току-що е привършило и след малко на участниците ще бъде поднесен чай. Без да губи време, съдията профуча между часовоите. Комендантът Фан седеше на главната маса в средата на залата. На страничната маса вляво от него бяха седнали полковник Ши Лан и някакъв друг офицер, когото съдията не познаваше. На масата от другата страна седяха двама висши офицери, а на една масичка, разположена по- встрани, лейтенант Као подреждаше купчина книжа. Очевидно той беше водил протокола. Когато видяха, че влиза съдията, всички станаха.
— Моля да ме извините, че нахълтвам без покана — спокойно каза Ди, докато се приближаваше към масата на коменданта. — Идвам, за да ви съобщя последните си разкрития във връзка с убийството на заместник-коменданта Су. Прав ли съм, като предполагам, че офицерите, събрани в тази зала, са същевременно и членове на военния съд?
— Да, ако се включи и полковник Мао — бавно отговори Фан.
— Чудесно! Моля, наредете да доведат и полковник Мън, тъй че да проведем едно редовно заседание на военния съд.
Комендантът даде заповед на адютанта си, после придърпа един стол към своята маса и покани съдията Ди да седне до него. Ма Жун и Цяо Тай се приближиха и застанаха прави зад стола на господаря си.
Влязоха двама дежурни войници с подноси. Всички започнаха мълчаливо да пият чай. После вратата се отвори отново. Влязоха четирима военни полицаи в пълно снаряжение, водейки помежду си полковник Мън. Той пристъпи към централната маса и стегнато поздрави. Комендантът прочисти гърлото си.
— Събрали сме се да изслушаме доклада на магистрата Ди, съставен по моя молба, и да решим дали въпросният доклад ще наложи преразглеждане на делото срещу полковник Мън Куотай, обвинен в предумишлено убийство на Су, заместник-комендант на този форт. Приканвам магистрата Ди да изложи становището си.
— Мотивът за това убийство — започна съдията Ди с равен глас — е бил да се попречи на заместник- коменданта да започне разследването на хитър заговор, чрез който един престъпник се е надявал да придобие огромна сума пари. Позволете да ви припомня обичайната процедура, чрез която се прави искане за закупуване на различни видове военно снаряжение за гарнизона. След като искането е нахвърляно върху
