въпреки това доктор Джан настоя оставката му да е приета. Защото според него един професор от училището при храма на Конфуций не може да остане на този пост, когато за него започнат да се говорят лоши неща, дори ако той не е дал никакви основания за това.
— Ще проуча този случай в съдебната архива — каза — съдията.
— О, Ваша Милост няма да намери в папките нищо по този въпрос — рече бързо Хан. — За щастие случаят не бе разгледан в трибунала. Ние, първенците на Хан Юан, изслушахме засегнатите личности и уредихме въпроса заедно с ректора на училището. Смятаме, че е наш дълг, Ваша Милост, да спестяваме на властите излишен труд.
— Направи ми впечатление — сухо отбеляза съдията. Той стана и благодари на Хан за любезното посрещане. Докато домакинът го съпровождаше до паланкина, Ди си помисли, че този разговор едва ли бе поставил основите на едно дълготрайно приятелство.
Глава осма
Когато съдията се качи в паланкина си, носачите му казаха, че къщата на съветника е зад първия ъгъл. Ди се надяваше, че разговорът му с него ще бъде по-резултатен, от този, който току-що бе провел с Хан Юнхан. Съветникът Лян, както и самия: Юнхан, беше пришълец в Ханюан и вероятно нямаше да бъде задържан като Хан, ако се наложеше да даде сведения за някои граждани.
Къщата на съветника имаше величествена порта. Масивните греди от двете страни на двукрилата врата бяха гравирани със сложна плетеница от облаци и приказни птици. В предния двор, засенчен от вековни дървета, един млад мъж с удължено тъжно лице дойде да поздрави с „добре дошъл“ високия гост. Той се представи като Лян Фън, племенник на съветника и същевременно негов секретар. С изискани изрази започна да поднася извиненията на съветника, че не е излязъл лично да поздрави съдията. Ди го прекъсна с думите:
— Известно ми е, че негово превъзходителство не е добре със здравето. Не бих дръзнал да го безпокоя, ако не ми се налагаше да разговарям с него по един неотложен служебен въпрос.
Секретарят се поклони дълбоко и отведе съдията в един широк, полутъмен коридор. Не се виждаха никакви слуги. Когато се канеха да пресекат малката градина, Лян Фън внезапно забави крачките си. Като потриваше нервно ръце, той каза:
— Разбирам, че това е съвсем нередно, Ваша Милост. Дълбоко съжалявам, че се налага да отправя молбата си по такъв дързък начин… Ваша Милост би ли благоволил да ми даде възможност за един съвсем кратък частен разговор, след като се срещне с господаря ми? Намирам се в голямо затруднение. Наистина не зная…
Той не успя да завърши изречението. Съдията го изгледа изпитателно, после кимна в знак на съгласие. В изражението на младежа пролича голямо облекчение. Той заведе съдията до една голяма тежка врата и я отвори.
— Негово превъзходителство ще се яви незабавно! — обяви той. После отстъпи и безшумно затвори вратата зад себе си.
Ди премигна с очи. В просторната стая се просмукваше слаба, разсеяна светлина. Отначало успя да различи само един светъл квадрат на отсрещната стена. Оказа се, че това е нисък, широк прозорец, закрит със сивкава хартия. Съдията тръгна предпазливо по дебелия килим, като внимаваше да не се препъне и нарани в мебелите. Но когато очите му привикнаха към мрака, видя, че страхът му е бил напразен. Стаята бе мебелирана твърде оскъдно. Освен високото писалище до прозореца и широкото кресло зад него единствените мебели бяха четирите стола с високи облегалки край страничната стена и отрупаните с книги лавици над тях. Почти празната стая създаваше странна, потискаща атмосфера, като че ли никой не живееше в нея. Върху една поставка от гравирано черно дърво близо до писалището съдията забеляза голям аквариум от цветен порцелан, в който плуваха златни рибки. Той тръгна натам.
— Седни! — изграчи внезапно един дрезгав глас. Съдията отстъпи назад. Откъм прозореца долетя пронизителен кикот. Стъписан, той отправи поглед натам. После се усмихна. До прозореца бе окачен малък кафез със сребърни решетки. В него възбудено подскачаше нагоре-надолу и пърхаше с криле една говореща птица.
Ди отиде при кафеза. Почука върху сребърната решетка и каза с укор:
— Ама че ме уплаши ти, непослушно птиче!
— Птиче, птиче! — изписка птицата. Тя обърна встрани малката си гладка глава и впи в съдията едно бляскаво, хитро око. — Седни! — изписка тя отново.
— Да, да! — каза съдията. — Но първо ми се иска да погледна тези златни рибки.
Щом Ди се надвеси над аквариума, половин дузина малки, обагрени в златно и черно рибки с дълги, трепкащи опашки и перки изплуваха на повърхността и сериозно загледаха нагоре към него с големите си изпъкнали очи.
— Съжалявам, но няма какво да ви дам! — каза съдията. В средата на аквариума той видя малка статуетка на Феята на цветята, която се издигаше над водата, стъпила на пиедестал, изобразяващ скала. Статуетката беше изкусно изваяна от цветен порцелан. Усмихнатото лице на богинята имаше изящни розови страни, а сламената й шапчица изглеждаше като истинска. Съдията протегна ръка да я докосне, но в този момент златните рибки, силно възбудени, започнаха лудо да размахват опашки и да кръжат под самата повърхност. Съдията разбра колко боязливи бяха тези скъпи, отглеждани с много грижи, малки същества и се уплаши, че като се мятат по такъв начин, може да наранят дългите си перки. Затова бързо се отдръпна и отиде при лавиците с книги.
В този момент вратата се отвори и влезе Лян Фън с един стар, прегърбен мъж, облегнат на ръката му. Съдията направи дълбок поклон и зачака почтително секретарят да заведе господаря си стъпка по стъпка до креслото. С лявата си ръка съветникът се държеше за мишницата на младежа, а с дясната се подпираше на един дълъг, извит в горния край бастун от червено лакирано дърво. Беше облечен в широк халат от плътен кафяв брокат. На голямата си глава носеше висока шапка от черна коприна, бродирана със златни нишки. Над челото му имаше черна козирка с форма на лунен сърп и съдията не можеше да види очите му. Особено впечатление правеха натежалите сиви мустаци, дългите бакенбарди и разкошната, разделена на три брада, която покриваше гърдите на стареца. Докато той бавно се настаняваше в креслото зад писалището, птицата запърха с криле в клетката си.
— Пет хиляди, в брой! — изписка тя внезапно. Старецът направи движение с глава. Секретарят незабавно покри кафеза с кърпичката си.
Съветникът се облакъти на масата и наведе напред голямата си глава. Плътният брокат стърчеше от двете страни на раменете му като криле. Прегърбената му фигура, очертана на фона на прозореца, напомняше на съдията за кацнала на клон огромна граблива птица. Но когато заговори, гласът му бе немощен и той измънка едва разбираемо:
— Седнете, Ди! Предполагам, че сте синът на покойния ми колега държавния съветник Ди, така ли е?
— Така е, Ваше Превъзходителство! — отговори почтително съдията. Той седна на ръба на един от столовете покрай стената. Лян Фън остана прав до господаря си.
— Вече съм на деветдесет — продължи съветникът. — Не виждам добре, мъчи ме ревматизъм… Но какво ли друго може да се очаква на моята възраст?!
Долната му челюст се опря още по-плътно на гърдите.
— Вашият покорен слуга — започна съдията Ди — смирено моли за извинение, че е дръзнал да обезпокои Ваше Превъзходителство. Ще се постарая да бъда колкото е възможно по-кратък. Изправен съм пред два много трудни за разрешаване криминални случая. На Ваше Превъзходителство без съмнение е известно, че гражданите на Ханюан не са много общителни. Те…
В този момент Лян Фън направи на съдията енергичен жест с глава. Приближи се бързо и прошепна:
— Съветникът заспа! Напоследък това често му се случва. Сега ще спи с часове. По-добре да отидем в
