по широките каменни стъпала и се настани в едно удобно кресло. Хладният вечерен бриз бе отнесъл облаците надалеч. Пълната луна заливаше с тайнствена светлина ширналото се в ниското езеро.
Ди засърба горещия чай. Слугата, обут в плъстени обувки, се оттегли безшумно и той остана съвсем сам на широката тераса. С въздишка на облекчение разхлаби халата си, отпусна се върху облегалката на креслото и се загледа в луната. Опита се да хвърли поглед назад към събитията от последните два дни. С учудване установи обаче, че не може да съсредоточи мислите си. Във въображението му се мяркаха несвързани образи. Лицето на мъртвата куртизанка, което го гледаше втренчено изпод водата, ужасната, обезобразена глава на убития дърводелец, изпитото лице, надничащо през прозореца на брачната стая — всички те се въртяха пред очите му в бясна вихрушка.
Съдията нервно се изправи. Тръгна към мраморните перила и застана край тях. В града животът кипеше с всичка сила. До слуха му едва-едва долиташе глъчката от пазарния площад срещу храма на Конфуций. Това беше неговият град, с хиляди хора, поверени на грижите му. А между тях се прокрадваха подли убийци и замисляха кой знае какви нови престъпления! И той, съдията, не беше в състояние да ги спре.
Силно разстроен, Ди закрачи по терасата с ръце на гърба. Изведнъж спря. Помисли за момент, обърна се и с бързи стъпки напусна терасата.
В личния си кабинет, където не го чакаше никой, съдията отвори сандък, пълен със стари дрехи. Избра един вехт, дрипав халат от избелял син памук. Като наметна невзрачната одежда, той облече отгоре един стар жакет, покрит с кръпки, и го пристегна с въже около кръста. Свали копринената шапка, разпусна косите си и ги уви с мръсна кърпа. Постави две връзки пари в ръкава си, излезе и пресече на пръсти тъмния двор.
В тясната уличка навън съдията гребна шепа прах и натри брадата и бакенбардите си. После пресече улицата и заслиза по стъпалата, водещи към града.
Когато стигна до пазарния площад, Ди начаса се смеси с гъмжащата тълпа. Като си проправяше път с лакти, той стигна до една улична лавка и си купи мекица, запържена в гранясала мазнина. Преодоля погнусата си и отхапа. Мазнината потече по мустаците и бузите му.
Като се шляеше насам-натам, съдията търсеше удобен случай да завърже запознанство с някой от скитниците, които се навъртаха наоколо, но никой не му обръщаше внимание. Опита се да заговори един продавач на кюфтета. Но преди да успее да си отвори устата, човекът пусна една медна монета в ръката му и отмина забързано, като продължи да съблазнява тълпата с викове: „Най-вкусните кюфтета! Само пет пари парчето!“
Съдията реши, че в някоя евтина гостилница ще намери по-добра възможност да се свърже с хората от престъпния свят. Свърна в една тясна странична уличка, където беше забелязал червен фенер с надпис, обещаващ топла юфка. Дръпна встрани мръсната завеса на входа. Лъхна го миризма на пържена мазнина и евтино вино. Около дузина ратаи бяха насядали край дървени маси и шумно и лакомо ядяха юфката си. Съдията седна на скамейката край една ъглова маса. Приближи се раздърпан слуга и Ди му поръча купичка юфка.
Съдията беше добре запознат с навиците и поведението на хората от престъпните кръгове и свободно разговаряше на техния жаргон, ала все пак слугата го гледаше с подозрение.
— От кой край си, чужденецо? — запита грубо той. Съдията започна да се безпокои. Той съобрази, че е пренебрегнал едно обстоятелство: в такава малка, затворена общност един чужденец не можеше да остане незабелязан. Ди побърза да отговори:
— Току — що пристигам от Дзянбей. Но какво те засяга това? Донеси ми юфката и си прибирай парите. Хайде, по-живо!
Слугата вдигна рамене и на висок глас предаде поръчката към кухнята в дъното.
Внезапно завесата на входа рязко се отмести и в гостилницата влязоха двама мъже. Първият беше висок, плещест юначага с торбести панталони и елек без ръкави, който даваше възможност да се видят дългите му мускулести ръце. Имаше почти триъгълно лице с гъста, къса брада и четинести мустаци. Вторият беше слаб и носеше покрит с кръпки халат. Лявото му око бе закрито с черна превръзка. Той побутна с лакът спътника си и посочи към съдията. Двамата бързо се запътиха към масата на Ди и седнаха от двете му страни.
— Кой ви е поканил да седнете тук, песоглавци? — сопна им се съдията.
— Затваряй си устата, мръсен натрапнико! — изсъска високият.
Съдията усети върхът на кама, опрян в хълбока му. Едноокият се приближи още. Той вонеше на чесън и стара пот. Ухили се ехидно и каза:
— Видях те с очите си, когато изпроси една пара на рибния пазар. Как мислиш, ние, просяците, ще позволим ли на един мръсен натрапник да краде от залъка ни?
За част от секундата съдията осъзна цялата глупост на постъпката си. Като беше започнал да проси, без да се включи предварително в гилдията на просяците, той бе нарушил грубо вековните неписани правила.
Острието на камата се впиваше по-дълбоко. Високият мъж кресна:
— Хайде, излизай вън! Отзад има закътан двор. Камите ще покажат дали имаш право да си тук, или не!
Умът на съдията работеше трескаво. Той беше добър боксьор и прекрасно владееше сабята, но в боя с ками, който се използуваше в света на престъпниците, беше съвсем неопитен. Да им каже кой е, не можеше да става и дума, разбира се. По-скоро щеше да умре, отколкото да стане за смях на цялата провинция! Най-добрият изход бе да въвлече двамата главорези в бой още тук, веднага. Ратаите вероятно щяха да се намесят в сбиването й това би могло да облекчи положението му. С мощен тласък съдията повали едноокия на пода. В същото време отклони камата, като замахна назад с десния си лакът. Почувствува остра болка в хълбока. Но успя да скочи и да стовари юмрука си в лицето на човека с камата. Ритна пейката встрани и заобиколи масата. Взе една табуретка и като отчупи единия й крак, го вдигна пред лицето си като шит. С гръмогласни ругатни двамата разбойници скочиха на крака и се нахвърлиха върху съдията, без да крият дългите си ножове. Ратаите се обърнаха. Но вместо да се намесят в борбата, те се настаниха удобно, доволни, че ще наблюдават безплатно една интересна схватка.
Високият замахна с камата. Съдията отрази удара с крака на табуретката, после удари по главата нападателя си с импровизирания боздуган. Оня бързо се наведе. В този момент откъм входа изкрещя свиреп глас:
— Кой тук създава безредици?
Едни слаб като скелет, леко прегърбен човек се приближи към тях. Двамата разбойници бързо скриха камите си и се поклониха. Поставил ръце върху тоягата, с която се подпираше, старецът стоеше и ги оглеждаше с опитни очи изпод сивите кичури на веждите си. Въпреки че беше облечен във вехт кафяв халат и носеше мазно кепе, той без съмнение беше човек с авторитет. Погледна към едрия мъжага и каза строго:
— Какви ги вършиш, Мао Лу? Знаеш, че не обичам убийствата вътре в града!
— Законът е натрапниците да се убиват! — измърмори високият.
— Това решавам аз! — грубо каза старецът. — Като глава на гилдията на просяците аз имам своите отговорности! Не осъждам никого, преди да го изслушам. Хей, ти, какво имаш да кажеш за свое оправдание?
— Просто исках да хапна един залък, преди да ви се представя — нацупено каза Ди. — Пристигнах в този проклет град само преди няколко часа, но ако тук човек не може да си изяде дори юфката на спокойствие, по-добре да се върна там, откъдето идвам!
— Вярно е, шефе! — намеси се в разговора слугата. — Преди малко говорих с него и той ми каза, че пристига от Дзянбей.
Сивобрадият изгледа недоверчиво съдията и запита:
— Намират ли ти се пари?
Ди извади от ръкава си връзка монети. Другият ги грабна от ръката му с поразителна бързина и рече по-кротко:
— Таксата за членуване в гилдията е половин връзка монети, но ще приема цялата като знак на добра воля от моя страна. Всяка вечер ще идваш при мене в кръчмата „Червеният шаран“ и ще ми даваш десет процента от припечеленото. — Той хвърли на масата една мръсна дъсчица, на която бяха изписани номер и
