някакви кабалистични знаци, после добави: — Това е дъсчицата ти за членство. Желая ти успех!
Високият разбойник изгледа стареца със злобен поглед:
— Ако питаш мене… — започна той.
— Не се опитвай да ме плашиш! — озъби се главатарят на просяците. — И не забравяй, че аз се погрижих за тебе, когато те изритаха от гилдията на дърводелците! А всъщност ти какво правиш тук? Казаха ми, че си заминал за Острова на трите дъба.
Мао Лу смънка, че първо трябвало да види някакъв приятел, а едноокият каза със злобна усмивка:
— Приятел, ама в пола! Дойде да вземе момичето си, но то се престори на болно. Ето защо е в такова отвратително настроение!
Мао Лу изруга.
— Хайде, тръгвай, тъпак! — кресна той. Двамата мъже се поклониха на главатаря си и излязоха.
На Ди му се искаше още малко да поговори със сивобрадия, но оня бе загубил всякакъв интерес към него, обърна се и си тръгна, а слугата почтително го съпроводи до вратата.
Съдията се върна на предишното си място. Слугата постави пред него купичка юфка и чаша, а после рече, вече по-любезно:
— Неприятно недоразумение, братко! Ето: собственикът те черпи чаша вино — безплатно! Идвай по- често!
Ди спокойно се зае с юфката и я намери изненадващо вкусна. Помисли си, че бе получил добър урок. Ако друг път му се наложеше да излезе преоблечен, щеше да е по-добре да играе ролята на странствуващ лекар или гадател. Те по правило не се задържаха повече от няколко дни на едно място и не бяха организирани в гилдии.
Когато довърши юфката си, Ди забеляза, че раната на хълбока му все още кърви. Плати си и излезе. Отиде в една аптека на пазарния площад. Докато промиваше раната, помощникът на аптекаря рече:
— Имал си късмет, мой човек! Раната ти не е много дълбока. Вярвам, че другият е пострадал повече!
Той залепи върху раната някакъв пластир. Ди му даде пет медни монети и отново излезе из града. Когато бавно заизкачва стъпалата, водещи обратно към улицата на трибунала, търговците вече затваряха дървените си кепенци. На равната улица пред трибунала съдията въздъхна с облекчение. След като се увери, че наоколо няма никои от пазачите, той бързо пресече улицата и се шмугна в тясната алея, където беше страничният вход. Изведнъж се закова на мястото си, после се притисна към стената. Навътре в алеята, точно пред страничния вход, той видя една облечена в черно фигура. Човекът се бе привел и очевидно изучаваше ключалката.
Съдията напрегна зрението си, за да види какво прави непознатият. По едно време оня внезапно се изправи и погледна към входа на алеята. Ди не можа да разпознае лицето — главата бе увита в черен шал. Щом видя съдията, човекът бързо се обърна и побягна. Но Ди го настигна с три скока и го сграбчи за ръката.
— Не ме закачай! — изплака черната фигура. — Иначе ще викам!
Силно изненадан, съдията отслаби хватката си. Това беше жена!
— Не се плаши! — каза бързо Ди. — Аз съм от трибунала. А ти коя си?
Жената се поколеба. После каза с разтреперан глас:
— Приличаш на разбойник!
— Бях излязъл преоблечен по специална работа — обясни раздразнено съдията. — Сега казвай: какво правиш тук?
Жената остави шала да се смъкне от главата й. Беше младо момиче с умно, много привлекателно лице.
— Трябва да видя съдията по един неотложен въпрос — каза то.
— Тогава защо не влезе да се представиш през главния вход? — попита Ди.
— Никой от служителите на трибунала не трябва да узнае, че съм идвала при съдията — бързо отвърна девойката. — Надявах се да привлека вниманието на някоя слугиня и тя да ме въведе в личната му резиденция. — Момичето погледна недоверчиво към Ди и запита: — Откъде да зная, че вие наистина сте от трибунала?
Съдията извади от ръкава си ключ и отвори вратата. После каза отсечено:
— Аз съм съдията. Последвайте ме!
Момичето зяпна от учудване. Като се приближи към Ди, то промълви с бърз шепот:
— Аз съм Върбов пух, дъщерята на Хан Юнхан, Ваша Милост! Праща ме баща ми. Той бе нападнат и ранен. Моли ви да отидете бързо при него! Каза, че Ваша Милост трябва да бъде уведомен за случилото се. То е от изключителна важност!
— Кой е нападнал баща ви? — запита учуден съдията.
— Убиецът на Бадемов цвят, куртизанката! Моля ви, Ваша Милост, елате веднага у дома! Не е далеч!
Съдията влезе в двора. Откъсна две червени рози от храста, израснал край градинската стена, после излезе обратно на алеята, заключи вратата и подаде на момичето цветята.
— Закачи ги в косите си! — нареди той. — После ме отведи у вас!
Девойката се подчини и тръгна към изхода на алеята. На няколко крачки след нея вървеше съдията. Ако се случеше да срещнат нощната стража или някой закъснял минувач, щеше да изглежда, че тя е проститутка, която си води клиент.
Не след дълго стигнаха до разкошната порта на къщата, в която живееше Хан. Следвана от съдията, девойката заобиколи оградата, спря се пред черния вход, извади от пазвата си малък ключ, отвори вратата и двамата влязоха. Пресякоха малката градинка пред една от страничните постройки. Върбов пух бутна някаква врата, която не беше заключена, и направи знак на съдията да влезе. Намериха се в малка, но изискано обзаведена стая. Широко и високо легло от гравирано сандалово дърво закриваше почти цялата отсрещна стена. На леглото, подпрян с големи копринени възглавници, лежеше Хан. Върху масата за чай край прозореца бе поставен сребърен свещник. Светлината на свещта хвърляше отблясъци върху бледото му, изпито лице. Щом видя съдията, облечен в такава необичайна премяна, той нададе уплашен вик и се опита да стане. Ди каза бързо:
— Не се плашете! Това съм аз, съдията. Къде сте ранен?
— Повалили са го с удар в слепоочието, Ваша Милост! — каза Върбов пух. Докато съдията се настаняваше на табуретката край леглото, тя отиде при масата за чай и взе една кърпа от легена с топла вода. Обърса с нея лицето на баща си и посочи дясното му слепоочие. Съдията се наведе и видя, че там наистина имаше едно грозно, тъмносиньо петно. Върбов пух внимателно притисна към него топлата кърпа. Сега, когато бе свалила черното си наметало, съдията се увери, че тя наистина е много стройна и привлекателна девойка. Загриженият поглед, с който наблюдаваше баща си, показваше, че е силно привързана към него.
Хан гледаше съдията с широко отворени, уплашени очи. Той съвсем не приличаше на човека, когото Ди бе видял следобед. Цялата му високомерност се бе изпарила. Под мътните му очи имаше торбички, а около устните му — страдалчески бръчки. Той прошепна с дрезгав глас:
— Безкрайно съм благодарен на Ваша Милост, че дойдохте! Тази вечер ме отвлякоха, Ваша Милост! — Хан хвърли неспокоен поглед към вратата и прозореца, после добави с тих глас: — Хората на „Белият лотос“7!
Съдията изправи гръб.
— „Белият лотос“! — възкликна той, не вярвайки на думите на Хан. — Празни приказки! Тази секта бе напълно унищожена преди много години!
Хан бавно поклати глава. Върбов пух отиде да приготви чай.
Съдията впери в домакина остър, изпитателен поглед. „Белият лотос“ бе някогашна организация, пръсната из цялата държава, която си беше поставила за цел да свали императорския двор. Движението бе оглавено от отделни висши чиновници, които твърдяха, че бог ги е надарил със свръхестествени сили и им е дал да разберат посредством разни поличби, че времето на императорския двор е изтекло и те са призвани да основат нова династия. Към тайното общество се бяха присъединили голям брой злонамерени сановници с болни амбиции, главатари на разбойнически банди, дезертьори от войската и бивши каторжници. Пипалата
