световъртеж.
Глава VIII
Съдията Ди присъства на банкет, на който се храни твърде оскъдно. Поетът Дзун Ли пресушава множество чаши с вино
Двамата мъже слязоха по извитото стълбище. Влагата беше леденостудена и пронизваща и магистратът се зарадва, когато пристигнаха в стоплената от множество мангали трапезария.
Дребничкият старши монах се упъти към тях, като примигваше нервно. Силното му желание да удостои и двамата с еднакво внимание бе причина на няколко пъти да се заплете във витиевати приветствени фрази. Накрая все пак ги отведе в дъното на трапезарията, където на главната маса ги очакваше игуменът. Съдията се отдръпна, за да даде възможност на учителя Сюн да седне от дясната страна на игумена, но даоистът запротестира, че вече не бил сановник и че магистратът — представител на императорската власт — трябва да заеме почетното място. Съдията се поклони и тримата мъже седнаха едновременно, а старшият монах, домакинът и Дзун Ли се настаниха около една по-малка маса.
Игуменът вдигна чашата си и погледна двамата си сътрапезници: при този сигнал разпределените на четири дълги маси монаси побързаха да хванат клечиците си. Съдията забеляза, че Куан Лай, жена му и другите две актриси са седнали отстрани, близо до входа на залата, а Тао Ган тъкмо се присъединяваше към тях. От Мо Модъ нямаше и следа.
Магистратът наблюдаваше недоверчиво студената риба, която игуменът поставяше в чинията си. Купичката със слепнал ориз, поръсен тук-там със стафиди, изобщо не го привличаше. Не чувстваше никакъв глад. За да прикрие отвращението си, той запита:
— Мислех, че в даоистките манастири не се поднася нито месо, нито риба?
— Ние стриктно спазваме манастирското правило — отговори усмихнат игуменът. Не пием никакви спиртни напитки. В чашата ми има чай, но не и във вашата. Правим това изключение в чест на нашите многоуважавани гости, но за всичко останало се придържаме строго към вегетарианството. Рибата, която виждате, всъщност е направена от соево тесто, а онова там, което прилича на печено пиле, е приготвено от брашно и сусамено масло.
Лицето на съдията Ди помръкна, той не беше гастроном, но държеше да знае какво му поднасят. Погълна една хапка от рибата от соево тесто и за малко не се задави. Като забеляза, че игуменът следи изражението му, той побърза да каже:
— Наистина е прекрасно, имате чудесни готвачи.
Изпразни чашата си на един дъх. Поне топлото оризово вино можеше да се пие. Фалшивата риба в чинията му злокобно се взираше в него с черното си око, направено от джанка. Без да знае защо, това му напомни за покойния игумен.
— Иска ми се след банкета — заяви той — Да посетя храма. Бих бил щастлив, също така, ако мога да се поклоня пред мощите на вашия предшественик.
Игуменът остави купичката си с ориз на масата.
— Аз, смиреният монах, с удоволствие ще покажа храма на негово превъзходителство — бавно отговори той. — Що се отнася до криптата, за съжаление, по това време на годината не можем да я отворим. Ако сега слезем долу, влагата, която ще нахлуе, би могла да повреди тялото. Разбира се, извадили сме част от вътрешностите, преди да го балсамираме, но някои от останалите могат да пострадат.
Тези технически подробности унищожиха и малкото апетит, който бе останал у съдията. Той побърза да пресуши нова чаша с вино. Компресът с портокалови кори се отразяваше добре на главоболието му, но цялото му тяло беше схванато и го наболяваше, освен това започна да му се гади. Със завист погледна Сюн Мин, който поглъщаше лакомо своята ерзац риба, и то с видимо удоволствие. Щом омете купичката си, даоистът избърса уста със затоплената салфетка, която му подаде послушникът, и заяви:
— Бившият игумен, негова святост Нефритово Огледало, бе голям учен. И най-заплетените текстове не представляваха трудност за него, калиграфията му бе съвършена и превъзходно рисуваше цветя и животни.
— За мен би било голямо удоволствие да видя някои от произведенията му — учтиво каза съдията Ди. — Вероятно библиотеката на манастира с рисунки и писания, дело на ръката му.
— Уви, не! — отговори игуменът. — Според неговите изрични указания всички документи от този род трябваше да бъдат затворени в криптата.
— Похвална скромност — кимна одобрително учителят Сюн. — Но почакайте… има една рисунка, която бихте могли да видите, Ди. Последният портрет на неговата любима котка е закачен в страничния параклис. След вечерята ще ви заведа.
Храмът вероятно бе леденостуден, а котката на бившия игумен никак не интересуваше съдията. Но той все пак отговори, че ще е очарован да види картината. Сюн Мин и игуменът отново се наведоха, този път над нещо като гъста супа. Съдията подбутна с върха на клечицата си някакви парченца, плуващи в кафеникавата течност, чийто произход бе невъзможно да се установи, и разбра, че не ще има смелостта да опита това ново ястие. Докато тормозеше мозъка си, за да изрови някакви любезни фрази, той зададе въпрос, който му се стори подходящ — за организацията на даоисткото духовенство, но игуменът като че се почувства някак неудобно, отговори кратко и млъкна.
В този момент гостите от съседната маса дойдоха, за да вдигнат наздравица в тяхна чест. Под предлог, че възнамерява да отговори на жеста, съдията ги придружи до масата им и седна срещу Дзун Ли, който явно бе почел по достойнство топлото вино, за което свидетелстваше доброто му настроение и руменината на лицето му. Старшият монах съобщи на съдията, че колелото е сменено:
— Младшите монаси, които обслужват конюшните — добави той, — са нахранили конете. Плюс това, са ги почистили както трябва. Така нашият високоуважаван гост може утре заран да продължи пътя си, освен ако не желае да удължи престоя си сред нас, което ще ни достави голяма радост.
Съдията топло му благодари, след което старшият монах измърмори още много благодарствени думи и помоли да бъдат извинени двамата с домакина, тъй като трябвало да присъстват на вечерната служба. Когато остана сам с поета Дзун Ли, съдията Ди отбеляза:
— Не виждам нито госпожа Бао, нито дъщеря й.
— Дъщеря й? — повтори Дзун Ли, заваляйки. — Нима твърдите, почитаеми господарю, че една толкова изискана… толкова крехка, млада особа би могла да бъде родена от тази груба мазна топка?
— Годините, — дипломатично отбеляза съдията, понякога странно променят човешкото тяло.
Поетът изхълца пиянски:
— Извинете ме, — избълбука той. — Тия хора се опитват да ни отровят с някакви гадости. Стомахът ми се преобърна. Но, позволете ми да ви уверя, че госпожа Бао ни най-малко не е светска личност. От тук следва логическото заключение, че Бяла Роза не е нейна дъщеря!
Той размаха показалец пред носа на съдията и попита, снижавайки глас:
— Сигурен ли сте, че не се опитват насила да принудят тази нещастница да стане монахиня?
— Най-добрият начин да го разберем е, като в попитаме. Къде са дамите?
— Вероятно вечерят в стаята си. Много мъдра предпазливост! Щеше да е истинско престъпление това невинно младо момиче да бъде изложено на сладострастните погледи на всичките тия монаси. Един път и топката мас, да прецени правилно.
— Струва ми се, че и самият вие доста настойчиво я наблюдавате.
— Моите намерения са възможно най-почтени!
— Радвам се да го чуя. Всъщност знаете ли, попитах игумена дали мога да посетя криптата, за която ми говорихте, но той ми отговори, че по това време на годината никога не я отварят.
— А, ето каква е, значи, тактиката сега — промърмори Дзун Ли.
— Самият вие слизали ли сте долу? — попита съдията.
— Не още… но много скоро ще го направя! Те отровиха клетия човек, както се мъчат сега и нас да отровят. Не забравяйте какво ви казвам!
— Вие сте пиян — каза с отвращение съдията.
— Не го и отричам. Това е единственият начин да останеш нормален в тая гробница. Но ви уверявам, че
