покойният игумен бе много проницателен човек и съвсем не е бил пиян, когато е писал на баща ми последното си писмо, точно преди да умре, пардон, преди да бъде отвлечен на Небето.
— Споменал ли е в него, че чувства живота си застрашен? — попита той.
Поетът кимна утвърдително с глава и пресуши нова чаша с вино.
— Кого подозираше?
Дзун Ли рязко остави чашата си и неодобрително поклати глава.
— Ако отговоря на този въпрос, ще ме обвините в клеветнически подмятания. Познавам закона, магистрате! — И като се наведе към събеседника си, добави: — Ще говоря, когато събера всички необходими доказателства!
Съдията нежно погали бакенбардите си. Младият пияница го отвращаваше, но баща му още се помнеше като човек с безупречно име и благороден характер. За него все още се говореше с уважение както в официалните правителствени кръгове, така и в литературните. Ако старият игумен му е писал малко преди да умре, че се страхува за живота си, очевидно се налагаше разследване. Той попита:
— А какво мисли по този въпрос настоящият игумен?
С хитра усмивка поетът отговори:
— Ами задайте му сам този въпрос, магистрате. Може би вас не ще посмее да излъже — и изглежда съдията с помътени очи.
Съдията Ди стана и се върна на масата си. Докато се настаняваше, игуменът каза с горчивина:
— Както виждам, господин Дзун пак е пиян. Колко малко прилича на баща си.
— Доктор Дзун не бе ли един от дарителите на този манастир? — заинтересува се съдията, като отпи глътка горещ силен чай, който ознаменуваше края на официалната вечеря.
— Един от нашите най-щедри благодетели — отвърна игуменът. — Какво забележително семейство! Дядото е бил обикновен кули, роден на юг. По цели дни стоял под прозорците на училището и се научил да пише, като чертаел на пясъка йероглифите, които учителят изписвал на черната дъска. Когато издържал успешно местния изпит, търговците се уговорили да платят разноските по обучението му и той спечелил първо място на конкурса в тяхната провинция. След това бил назначен за магистрат, оженил се за едно момиче от стар обеднял род и починал като префект. Доктор Дзун бе най-големият му син. Той взе блестящо изпитите си, ожени се за дъщерята на богат търговец на чай и завърши кариерата си като областен управител. Успя да вложи парите си много удачно и на него семейството дължи огромното си богатство.
— Беден или богат, роден в добро семейство или не, всеки талантлив човек може да се издигне до най-високите постове и именно затова Великата империя ще процъфтява вечно — каза с гордост съдията. — Но да се върнем към вашия предшественик… От каква болест почина той?
Игуменът постави чашата си на масата и почтително каза:
— Негова святост Нефритово Огледало не умря от болест, той бе отведен на Небето. Когато усети, че определеният му земен престой изтича, реши сам да стигне до Островите на Блажените в най-добро здраве и незасегнати умствени способности. Това бе едно поразително чудотворство, за което винаги ще си спомнят онези, които имаха привилегията да го видят.
— Паметно събитие, Ди — намеси се учителят Сюн. — Аз присъствах. Игуменът свика всички старши монаси и седнал във високия стол, в продължение на почти два часа, изнесе проповед, сякаш наистина вдъхновена от Небето. После кръстоса ръце, затвори очи и освободи душата си.
Съдията поклати глава. Младият поет навярно е бълнувал под въздействие на алкохола. Или пък думите му бяха отглас от непристойни слухове.
— Такова знаменателно събитие вероятно е възбудило завистта на други секти — каза той. — Черните будистки раса не се ли опитаха да опетнят събитието със злонамерени тълкувания?
— Подобно нещо ни най-малко не би ме учудило от тяхна страна — отговори игуменът.
— Така или иначе, ако недоброжелателно настроени личности се опитат да играят тази игра, една аутопсия би им затворила устата. Следите от насилие остават дори след балсамирането.
— Да се надяваме, че никога не ще се стигне до това — каза Сюн усмихнато. — Време е да се върна към заниманията си. Но първо бих искал да ви покажа портрета, който Нефритово Огледало направи на своята котка. За нас това е истинска реликва, Ди!
Съдията подтисна въздишката си. След като благодари на игумена за любезния прием, той последва даоисткия учен. На минаване край масата на актьорите пошушна на Тао Ган:
— Чакай ме в коридора, няма да се бавя.
Учителят Сюн го насочи към един страничен пасаж, който ги изведе в западната зала на храма. Сред скромния олтар горяха четири огромни свещи. Сюн Мин взе една, за да освети средноголям свитък, обрамчен със старинен брокат, окачен на стената. На него бе изобразена сива котка с дълъг косъм, легнала върху абаносова изваяна масичка. До животното се виждаше кълбо от вълнена прежда, зад него се издигаше малка скала с причудлива форма и няколко бамбукови стръка в бронзов съд.
— Това бе любимата котка на Нефритово Огледало — обясни Сюн полугласно. — Старият човек я рисуваше непрекъснато. Картината е много добра, нали?
Съвсем посредствена работа на любител, помисли си съдията, но си каза, че това произведение има чисто емоционална стойност за обитателите на манастира и понеже му се искаше час по-скоро да напусне храма, много по-студен, отколкото очакваше, каза учтиво:
— Възхитителна, наистина е забележителна!
— Това е последната рисунка на Нефритово Огледало — продължи Сюн. — Направена е в неговата стая, следобеда на самия ден, когато бе отведен на Небето. След това котката отказа да приема храна и след една седмица умря. А някои хора твърдят, че тези животни били неспособни да се привързват към господарите си! Бих ви посъветвал да видите и статуите на даоистката Троица в главния параклис. Те са високи над десет стъпки и са дело на много известен скулптор. Сега ви оставям, но се надявам да ви пожелая добър път утре сутринта, преди да тръгнете.
Магистратът почтително го придружи до вратата, после се отправи към трапезарията. Не бързаше да види статуите: щом са стояли на мястото си двеста години, могат да изчакат още известно време. Намери помощника си в коридора. Тао Ган му докладва шепнешком:
— Все още никакви новини от Мо Модъ. Според Куан Лай това момче обича да скитосва. От време на време изчезва неизвестно къде, без никой да знае кога ще се появи отново. Приятелите ми доста приказваха по време на банкета, но нямат понятие какво става тук, а и не ги интересува. Вечерята беше много приятна. Имаше само един инцидент на масата на младшите братя: един от монасите се оплака, че не му поставили нито купичка, нито пръчици за хранене и младите бяха мъмрени заради тази немарливост.
— И ти наричаш това приятна вечеря! Аз изпих няколко чаши вино и малко чай, но от другото просто ми се гадеше.
— Не се оплаквам — отговори Тао Ган, — храната беше обилна и не платих за нея нищичко.
Магистратът се усмихна, той познаваше скъперничеството на помощника си. Тао Ган продължи:
— Куан ме покани да изпием една последна чашка за тази вечер при него, но първо ще огледам коридорите. Може би ще срещна нашия тайнствен Мо Модъ.
— Добра идея. Аз ще посетя госпожа Бао и дъщеря й. Питам се, каква ли връзка може да съществува между тях и госпожица Оуян. Дзун ми разправя, че Бяла Роза не е дъщеря на дебелата дама. Но момчето беше пияно, когато ми разказа тия неща. Той твърди също, че предишният игумен е бил убит. Аз разпитах учителя и игумена по този въпрос и се оказа, че са пълни глупости, че поетът просто е бълнуван — Знаеш ли къде е стаята на госпожа Бао?
— На първия етаж, ваше превъзходителство, вторият коридор, петата врата.
— Чудесно. Ще се видим по-късно при Куан Струва ми се, че дъждът вече не се чува. Можем да минем през двора, за да стигнем до източното крило.
В този момент се появи едни послушник. Беше мокър до кости и им каза, че бурята малко се е успокоила, затова пък дъждът продължавал да се лее като из ведро. Съдията и неговият помощник трябваше да се примирят и да минат по обиколния път и след като прекосиха храма, изпълнен в този час с монаси, се разделиха пред празничната зала.
