Карл Май
Канада Бил
1.
Подстрекател
Колорадецът се намести по-удобно на стола и докато останалите трапери следяха думите му с голям интерес, започна да разказва.
— По онова време животът на Запад [1] беше по-друг, живееше се много по-добре, отколкото сега, повярвайте ми! Тогава червенокожите владееха значително по-обширни територии и човек трябваше да си отваря очите добре, ако не искаше да осъмне на оня свят, и то скалпиран. И това не беше най-лошото, защото все някак си можеш да се защитиш срещу неколцина индианци, но освен тях наоколо се скиташе всевъзможна паплач от бели, които бяха наричани в източната част на страната «скитници»; тези негодници бяха толкова изпечени и свирепи, че бяха по-опасни от всички индианци между Мисисипи и океана, взети заедно. Особено много се говореше за един от тях, който сякаш имаше двадесет хиляди дявола в себе си и беше такъв отчаян негодник, че славата му се носеше дори из Стария континент. Чувал съм, че там всички вестници пишели за него. Вие също го познавате и като ви кажа името му, то ще ви обясни всичко. Наричаше се Канада Бил и беше най-големият престъпник в Съединените щати.
Роден е в Англия, има цигански произход, а истинското му име е Уилям Джоунс. Заминал за Канада и започнал да търгува с коне, но бързо разбрал, че с картите може да се спечели значително повече. Започнал да се подвизава най-напред из Британските колонии, докато майсторството му пораснало дотам, че се осмелил да прехвърли границата и да се озове при янките. Направил несигурен целия Север, измъквал последните центове и от най-хитрите джентълмени, а после отишъл на запад, където освен с хазарт се занимавал с такива нечестни дела, че досега е заслужил да увисне на въжето поне десет пъти. И аз съм се срещал с него, при това се запознах с един прочут мъж, който… е, ще чуете за кого става дума, но уводът към една хубава история не бива да се удължава твърде много…
И така, ще си призная, че бях още доста зелен в занаята, но имах здрави юмруци, набито око, силна воля, пушката ми ме слушаше, а ловджийският ми нож бе попадал вече между ребрата на хора, които съвсем не бяха очаквали, че ще им бъде пусната кръв по този начин. Бях ходил към Горен Арканзас, за да ловя бобри, ловът беше добър и аз продадох кожите на неколцина търговци, които ме бяха срещнали по пътя, и само търсех удобен случай да се добера до Мисисипи, за да попадна отново сред хора и да си накупя туй-онуй, защото с времето цялото ми облекло се беше изпокъсало. Нямаше да мога да осъществя лесно намеренията си, защото местата, през които трябваше да мина, бяха дяволски несигурни. Команчи, семиноли и крикси се бяха счепкали здраво, водеха борба на живот и смърт и гледаха на всеки бял като на общ враг. Трябваше да бъда много внимателен. Пътят ми минаваше през местата, където воюваха тези племена, а аз бях съвсем сам и предоставен изключително на собствената си издръжливост и предпазливост. Липсваше ми дори и кон, така че трябваше да яздя на собствените си два крака. Придържах се приблизително в посока към Смоки Хил и по мои пресмятания Арканзас не беше вече далеко. Все по- често срещах различни животни, които живеят само по бреговете на големите реки.
И така, промъквах се през вековната гора и вече се оглеждах за удобно място за пренощуване, защото бе започнало да се смрачава, когато изведнъж чух висок и плътен мъжки глас, който се разнасяше недалеч из гъсталака. По говора разбрах, че човекът е бял. Запромъквах се през храстите към мястото, откъдето се чуваше гласът. И какво мислите, че видях? По средата на малка полянка се намираше стар дънер, на него се беше изправил мъж, който оживено жестикулираше из въздуха и държеше на дърветата такава реч, по-хубава от която едва ли би могъл да изкара и на някой митинг. Аз съм малко особен и не обръщам внимание на това, което ми се казва, но този човек имаше такъв глас и така говореше, че смехът ми премина веднага, а аз се канех да се разсмея здравата, защото отначало ми се стори дяволски смешно да стоиш сред девствената гора и да държиш проповед на бръмбарите и москитите.
Както вече казах, бе започнало да се смрачава, но все още ясно можех да различа фигурата и лицето му. Беше висок и здраво сложен човек, изглеждаше бодър, суров и жилав като истински янки, имаше остро изрязан изпъкнал нос, ясни очи, в които не се таеше ни притворство, ни измама, голяма уста и ъгловата брадичка. Беше очевидно, че се упражняваше да говори; правеше впечатление на селфмейдмен [2], който с борба, работа и лишения бе успял да се издигне до по-добро положение от това, което обикновено Западът предлага.
— Вие казахте: трябва да хванем в ръцете си нашите негри така здраво, че дори и ако получат свобода, пак да останат при нас, просто от страх — продължаваше да говори той. — Всичко, което се бръщолеви за хуманизъм и християнска любов, е абсолютна глупост. Трябвало да има обич между хората! Обич? Пфу! Камшикът трябва да играе!… Но вие говорите така само защото егоизмът е превърнал сърцата ви в камък. Аз ви казвам, че ще дойде време, когато…
Изведнъж прекъсна речта си. Бях се придвижил твърде много напред и се бях показал между храсталаците. Той ме видя и в следния миг скочи от дънера, грабна пушката си и извика:
— Стой, нито крачка напред! Кой сте вие?
— Ба, я си оставете пушкалото настрана! Нямам намерение да ви изям, нито пък да получа няколко парчета олово в тялото си!
Той ме изгледа още по-проницателно и като че ли се убеди в моята миролюбивост. Свали пушката си и кимна с глава.
— Приближете се тогава и ми кажете кой сте!
— Казвам се Тим Съмърланд, сър. Тим Съмърланд се казвам от край време и никога не бих допуснал да се загуби или подмени дори една-единствена буква от това почтено име. А вашето име, сър?
— Казвам се Линкълн, Ейбрахам Линкълн. Тук наблизо в реката имам сал и с него искам да се спусна на юг. А вас какво ви носи насам?
— Бях събрал малко кожи, продадох ги и сега искам да тръгна също като вас надолу. Бихте ли ме взели със себе си?
— С удоволствие, стига да сте човек на място, човек, с когото няма да си имам неприятности, Тим Съмърланд. Насякъл съм дървен материал за ограждане на плантации, който се плаща на юг добре, и съм готов за тръгване. Помощникът ми избяга и сте ми добре дошъл, ако нямате нищо против да ми помагате от време на време при пътуването ни.
— Това се разбира от само себе си, мастър Линкълн. Тим Съмърланд не е замесен от лошо тесто, бъдете уверен в това! Но, сър, кажете ми какво проповядвахте впрочем в гората?
— Нищо особено! Просто понякога, когато човек е самотен, в главата му идват мисли, които биха могли да бъдат от полза за другите. И ето, аз си представям, че тези «други» са пред мен, и им казвам мнението си. Може би някога ще стане и това — ще държа истинска реч, а няма да говоря на вятъра. Но елате сега с мен при реката. Там е по-удобно и ще се чувстваме по-сигурно.
Забелязах с учудване, че до брега на реката изминахме само неколкостотин крачки. Салът беше направен сръчно и бе натоварен с голямо количество тънки млади стволи. След като се навечеряхме добре, разположихме се удобно до реката с лули в ръка и започнахме да си разказваме най-различни истории, които се бяха случили тук-там.
Този човек съвсем не беше вчерашен. Беше преживял много неща и беше мислил задълбочено над всичко. Ето защо възгледите му ме накараха да го уважавам и когато си казахме «лека нощ», бях вече сигурен, че съм попаднал в респектиращо общество и че няма защо да се срамувам от службата си на боцман.
На сутринта започнахме пътуването. Известно време всичко вървеше отлично, макар че понякога от бреговете до нас долитаха стрели и куршуми, загубили ударната си сила. Във водата почти нямаше защо да се страхуваме от червенокожите, а когато вечер спирахме сала до брега, това ставаше на такова място, което гарантираше сигурността ни. Така наближихме форт Гибсън. Тук имахме намерение да слезем на
