Подпалвач
Отново разказвачът направи пауза, отпи от чашата си, която междувременно пак беше напълнена, огледа слушателите си един подир друг, кимна с глава и продължи:
— Знаете ли, джентълмени, какво означава за прерийния ловец бързият, добър и издръжлив кон? Лишете въздухоплавателя от неговия балон, а моряка от неговия кораб и двамата престават да бъдат това, което са. Също така и прерийният ловец е немислим без коня си. А каква огромна разлика има между различните кораби и различните коне! Pshaw, няма да ви държа реч, но щом ви кажа, че дълги години наред съм имал един от най-добрите коне на широките прерии между крачолите на кожените си панталони, можете да си представите какво имам предвид. Грижил съм се за него като за самия себе си, дори и по- добре. Един другиму сме спасявали живота си не веднъж и не два пъти и когато той най-накрая падна под куршума на един негодник, аз го погребах, като поставих при него и скалпа на убиеца му, какъвто е обичаят при уестманите.
И от кого съм го получил, ще попитате вие? От кого другиго, освен от Черната пантера при Смоки Хил! Намираше се между другите коне, които пленихме, на гърба му имаше кожа от черна пантера, а в гривата му бяха вплетени орлови пера, явно доказателство, че животното е било собственост на някой вожд. Възседнах го и забелязах, че имаше най-добрата индианска дресировка, която бях срещал дотогава. Ето защо не ми се разделяше вече с него и го взех със себе си. И той показа такива качества, че цял свят започна да ми завижда за «Ероу» [6], както кръстих жребеца си.
Ходих в Тексас, няколко години скитах из Ню Мексико, Колорадо и Небраска, стигнах дори до Дакота, за да се посчепкам със сиусите, от които дори и най-хитрият трапер има какво да научи.
Там се срещнах с неколцина ловци недалече край Блек Хилс и от тях чух много радостна новина. Една вечер се бяхме разположили около огъня и печахме сочно парче месо от бизонско филе, разговаряхме за туй-онуй и един от мъжете каза:
— Знаете ли онова плато, което от Янктън на Мисури се простира отдясно на реката право на север, а после се спуска стръмно към земите край Хъдзъновия залив? Наричат го Coteau du Missouri [7].
— Как да не знаем «хълмовете»? Вярно е, никой не рискува с особена охота да се изкачва из тъмните и стръмни пропасти и клисури, където е царството на червенокожи, мечки и рисове и където няма никакъв друг дивеч за лов освен някой нещастен скунк [8] или някоя дива котка, от която нямаш никаква полза.
— И въпреки това бях горе и открих нещо, което нямаше и през ум да ми мине да търся там, а именно едно от най-хубавите поселища, каквито може да има в Съединените щати.
— Как? Там горе? На това плато?
— Да, там горе. Как се е появило, не ме засяга, но останах в него три дни и намерих такова гостоприемство, каквото рядко се среща. Грижиха се за мене, като че ли бях самият президент.
— Та как се казваше този гостоприемен човек?
— Гай Уилмърс. Името е странно, нали? Но самият човек е красив мулат, красив като картина. А жена му, която той наричаше Бети, е родена отвъд океана, в Германия. Нейният баща, някой си мастър Хамър, живял долу в Арканзас и много патил. Бандити убили дъщеря му и…
Аз скочих.
— Гай Уилмърс?… Мулат?… Фред Хамър — нали Фред е било името на този човек?
— Да, Фред Хамър, имаше висока широкоплещеста фигура и снежнобяла коса и брада. Но какво ви е? Да не би да познавате тези хора?
— Дали ги познавам ли? По-добре, отколкото всички тук, взети заедно! С Фред Хамър бяхме съседи, а Мери, по-голямата му дъщеря, беше моя годеница. Отвлякоха я бандити, а докато преследвахме бандата, тя беше убита заедно с моя баща от Канада Бил.
— Вярно е, вярно е! Тогава вие сте Тим Съмърланд, за когото Уилмърс ми е разказвал толкова хубави неща!
— Да, аз съм! След онези събития скитах из прериите, а когато се върнах, заварих на това място непознати хора.
— Фред Хамър продал земите си изгодно и по-късно отворил магазин в Сейнт Луис. Гай Уилмърс пътувал по негови сделки и така веднъж се намерил на платото, където се установил да живее. Постепенно роднините му го последвали. Към тях се присъединили и техни приятели и така възникнало поселището. Трябва да ги посетите, мастър Съмърланд, сигурно ще ви се зарадват страшно много, уверявам ви!
— Zounds, да ме опекат на шиш като това парче бизонско филе, ако още утре рано сутринта не тръгна на път! Блек Хилс ми омръзнаха и ми се иска да се изкача малко при индианците, рисовете и мечките.
— Но преди това трябва да ни разкажете историята на онези бандити. Казват, че Канада Бил се появил скоро в Де Мойн и спечелил дванадесет хиляди долара на «Three cards monte» [9]. Тази игра е направо ужасна и ми се струва, че е много по-опасна от обикновената monte [10], която се играе в Мексико и някои други места.
— Тази игра ми е струвала много повече от цяла планина сребърни долари. А каква беше онази история, е, добре, ще я чуете!
Разказах им какво бях преживял, след което се завихме в одеялата си, поставихме първите постове и затворихме очи. Но не можах да намеря спокойствие. В главата ми кръжаха образите на Фред Хамър, Бети и Гай Уилмърс; старите спомени се бяха възкресили наново и когато най-сетне успях за малко да задремя, сънувах далечния Арканзас, двете малки ферми, сънувах майка си, баща си и Мери, която се появи пред мене в цялата си красота и доброта, както я помнех оттогава. И Канада Бил не липсваше, опитваше се да ме удуши и когато ме сграбчи, аз се събудих.
— Тим Съмърланд, последният пост е твой. Време е, както ми се струва!
Старият трапер ме беше хванал за ръката. Но, казвам ви, какво ли не бих дал, ако можеше човекът пред мен да е наистина Уилям Джоунс!
Нарочно бях пожелал да стоя последен на пост, за да мога рано сутринта да бъда готов да тръгна веднага на път. Когато времето ми изтече и събудих хората, разпитах трапера за пътя, по който трябваше да тръгна.
— Ще яздиш все направо на изток в посока на Мисури и там, където Грийн Форк се влива в нея, ще я прехвърлиш и ще тръгнеш по десния й бряг нагоре срещу течението. Платото преминава във високи предпланини, които изглеждат като великански амвони и могат лесно да се преброят, и граничат с долината на реката. Ще започнеш да се изкачваш между четвъртия и петия «амвон» и за два дена ще пресечеш простиращата се на север девствена гора, по-нататък следва широка прерия, покрита с бизонова трева, по която ще продължиш в същата посока, това ще трае може би четири дни, накрая ще стигнеш до малка рекичка, на чийто бряг живее Уилмърс.
— Какви индианци обитават местността?
— Сиуси, най-много са от племето оглала. Най-войнственото, което познавам. Но те достигат до там само по време на пролетно-есенното преселение на бизоните. Сега е средата на лятото и може би не те застрашава опасност от тяхна страна. Сигурно са се оттеглили между Плейт Ривър и Ниобрара.
— Благодаря и ако някога се срещнем пак, ще ви разкажа нещо за това посещение.
— Добре! Поздрави онези добри хорица, на които пожелавам щастие от цялото си сърце!
Сбогувах се с групата трапери, метнах се на Ероу и тръгнах на изток. Човекът ме беше упътил правилно. При Грийн Форк преплувах Мисури и забелязах отделните високи планински масиви, между които дълбоко изсечени каменисти клисури извеждаха нагоре. След като оставих четвъртия великан зад гърба си, завих надясно. Клисурата беше така осеяна с паднали скални късове, дребни камъни и полуизгнили повалени дървета, оплетени от какви ли не виещи се растения, че напредвах страшно трудно с коня си и трябва да благодаря на добрия си томахок, с който се наложи да си проправям пътя, та в крайна сметка можах да достигна високо разположената равнина.
Намерих се сред прекрасна девствена гора, в която нямаше и следа от ниска растителност, така че можех бързо да се придвижвам. С моя славен Ероу прекосих гората за по-малко от три дни, но преди да навляза в прерията, спрях, за да се запася с месо. Нямах представа дали в саваната щях да намеря някакъв дивеч.
