— Защо? Преди половин час бях при него.
— Струва ми се, че го видях заедно с Джоунс навън. Бързо, да видим дали е още тук!
Изтичахме навън. Железните резета на здравата врата, зад която беше затворен пленникът, бяха в изправност и затворени. Дръпнахме ги. Холмън липсваше.
— Канада Бил се е върнал и го е освободил! — извика Линкълн. — Трябва да…
— Оставете ги, сър! — прекъсна го Уилмърс. — Утре рано сутринта ще открием следите им и ще тръгнем след тях. Няма да ни избягат!
Отново излязохме на открито. Погледите ни бяха приковани от силна светлина. Там, където преди малко бях видял да проблясва светлина, сега към небето се издигаха пламъци. Огънят се разпростираше със зловеща бързина. Между задушаващия дим и червената жарава лумваше тук-там някой подпалил се сноп. Бързо се приближавахме към пожара.
Изведнъж съзрях някаква фигура, която беше стояла там, за да наблюдава огъня, но щом ни забеляза, побягна веднага. Това бягство ми се стори подозрително и аз се затичах след нея. Колкото повече догонвах човека, толкова по-ясно виждах, че нещо му пречеше да тича — ръцете му не се движеха. Удвоих бързината си, настигнах го и разпознах Холмън, чиито ръце бяха още в белезници. Пипнах го, тръшнах го на земята и коленичих върху него. Опитваше да се съпротивлява, но съпротивата му не беше особено голяма, защото белезниците му пречеха. Дръпнах кърпата от врата му и с нея вързах краката му. Той скърцаше със зъби от ярост, а очите му ми хвърляха злобни погледи. Обаче не пророни нито дума.
— Добър вечер, мастър! — казах аз. — Разходката ти не беше много дълга. Ще ми кажеш ли къде се е дянал Уилям Джоунс?
Той не проговори.
— Добре! Ще се опитаме да го намерим и без тебе.
Хванах го за яката и го повлякох към къщата, където веднага го затворихме. След това всички мъже се пръснаха, за да дирят Джоунс. Но всичките ни усилия бяха напразни. Не можахме да го намерим — беше избягал.
Междувременно бяха притичали работниците. Успяха да ограничат огъня и най-сетне той угасна, защото нямаше вече какво да гори. Нанесените щети не бяха кой знае колко големи, поне не бяха такива, каквито се е искало на Джоунс и Холмън.
Когато лодките се канеха да тръгват към Мисури, Линкълн взе със себе си Холмън. Последвалото сбогуване не ми беше много леко, защото бях обикнал Ейбрахам. Но не можех да потегля с него. Фред Хамър и Гай Уилмърс ми казаха, че не можело да си тръгна, а и дамите ме молеха така мило, че не можех да постъпя иначе — трябваше да остана.
По-късно научихме, че Холмън е бил осъден на доживотен затвор. Линкълн обаче не остана само адвокат, а отиде много по-далеч — стана президент на Съединените щати. Никога вече не го видях, но пък в замяна на това слушах много да се говори за него. Всички вие го познавате, познава го и целият свят. Бут го застреля, дано вечно ври в катрана за това, но Линкълн продължава да живее в Щатите, защото това, което направи, бе направено за столетия, а и в тази страна няма да се роди вече човек като Ейбрахам.
А аз? Не ме оставиха на спокойствие, докато не издигнах вигвама си при Уилмърс. Ероу не беше доволен от това, а и мене ме досърбяваха от време на време ръцете страшно много, грабвах томахока и карабината, яхвах мустанга си и отивах из гората или саваната за месец, два, където можех да покажа на бизоните и индианците, че Тим Съмърланд все още няма намерение да размени красивата прерия с Вечните ловни полета. Ловният ми участък беше между Лонг Пийк и Спениш Пийкс и там придобих името, с което ме наричате, мешърс, Колорадеца!
Оттогава не съм срещал повече Канада Бил. Преди известно време дочух, че са го видели по долното течение на Мисисипи, където успял с Three cards monte да спечели хубави пари. От последната ни среща изминаха над тридесет години, но се надявам, че е още жив и че все някога ще ми падне в ръцете. Тогава няма да избяга от куршума ми…
Колорадеца свърши разказа си. Оглеждаше замислено старата си карабина, чийто приклад бе покрит чак до металическата част с многобройни резки, драскотини и други знаци, които оставаха загадъчни за непосветените хора.
4.
Златният доктор
След кратко време един от слушателите поде:
— Тъжни истории ни разказа, друже, но ми се струва, че мога да те утеша: Канада Бил си получи вече заслуженото и приключи изпълнения си със злини живот.
— All devils [18], какво приказваш?!
— Да, Канада Бил е мъртъв, приключи земния си път в мисионерската обител Санта Лусия при Сакраменто.
— От какво е умрял? Да не би да е от някоя болест? Този подлец не е заслужил такава смърт!
— О, не се е отървал толкова евтино. За неговия край трябва да благодарим на един мъж, чието име е познато на всички вас: Олд Файърхенд.
— Какво? Олд Файърхенд е сложил край на мерзостите му? А как е станало това, сър?
— Това е една интересна история, която всъщност трябваше да занеса да я отпечатат. Аз съм писател, мешърс, и собствено един автор на книги не постъпва умно, когато разказва нещо, което иска да публикува в пресата; ще ме разберете, джентс. Но тъй като днес си разказваме такива хубави истории и тук събрах вече доста материал за моето перо, няма да бъда толкова коравосърдечен и ще ви разкажа онова, което знам.
Той се настани удобно на стола си и започна да говори като добър и опитен разказвач:
— Картината край пристанището на Сакраменто беше изключително оживена и пъстра. Човешката тълпа, която заливаше кейовете, улисана в някаква работа или шляеща се безделно насам-натам, не се състоеше от жителите на определен район в града, нито пък от жителите само на един-единствен град; гледката приличаше по-скоро на карнавал, който беше събрал тук за кратко време представители от всички нации.
На едно място стоеше група високи и слаби янки, облечени в неизбежния черен фрак, килнали силно назад високите цилиндри, пъхнали ръце в джобовете си, издокарали се със златни верижки, джобни часовници, копчета по ръкавелите и игли по кърпите си. Между тях се мушеха насам-натам малка групичка китайци, облечени в жакети от синя басма и широки бели панталони, дългите им плитки бяха грижливо оплетени и добре поддържани. Виждаха се и островитяни от южните морета, които се движеха по тази чужда земя плахо, смутено и учудено и когато очите им забележеха нещо твърде странно и причудливо според техните схващания, те събираха главите си и тихо шушукаха. Наоколо се разхождаха гордо мексиканци с техните цепнати отстрани кадифени панталони, украсени със сребърни копчета, и с обичайните къси, също така украсени жилетки, и с широкополи шапки на главите. Имаше калифорнийци с дълги пончоси, изтъкани в най-пищни цветове, които им стигаха почти до глезените на краката; чернокожи лейди и джентълмени, ухаещи на хиляди благовония и издокарани с най-различни дрехи; индианци със сериозен израз на лицата, които се движеха с достойнство сред тълпата; спокойни и кротки немци, англичани с огромни бакенбарди и големи пенснета на носовете си; подвижни дребни французи, които се караха, разказваха, викаха и ръкомахаха най-оживено с ръце; червенокоси ирландци, които «ухаеха» на бренди; чилийци в техните къси пончоси; трапери, скватери [19], американски пионери [20] в обичайните кожени ловджийски ризи, все още с пушките през рамо, тъй като бяха прехвърлили току-що Скалистите планини; метиси и мулати във всички възможни нюанси и разцветки на кожата, а сред тях — и завръщащите се от мините златотърсачи, често с тежки торби злато, облечени в най-фантастични одежди, одрипавели, с кръпки по панталоните, ризите, жакетите и жилетките, с изпокъсани ботуши, от които надничаха голите пръсти на краката им, и с шапки, които в продължение на месеци са упорствали през деня на слънце и дъжд, а през нощта са служили за
