След като свърших тази работа, отправих се бодро на север. Първият и вторият ден преминаха без особени приключения. На третото утро, малко след като се бях отвил от одеялото и се канех да оседлая Ероу, забелязах в далечината един ездач, който се движеше по следите ми.
Кой ли можеше да е този човек, който имаше причини да прекосява тази толкова отдалечена савана? Повече от стар навик, отколкото от необходима предпазливост, разхлабих ножа и револвера си и го зачаках на седлото. Бях готов на всичко.
Колкото повече се приближаваше, толкова по-добре можех да различа подробностите във високата му фигура. Той яздеше някакъв много дългокрак кон с изключително голяма глава, но затова пък опашката му беше толкова по-оскъдна — по нея се мъдреха само няколко косъма. Обаче това животно имаше такава крачка, която предизвикваше уважение. Главата на човека беше покрита с филцова шапка с необикновено широка периферия. Тялото му бе облечено в кожен елек, чиято обикновена кройка не затрудняваше движенията му, а на краката си носеше големи ботуши с обърнати кончови, които сега бяха изтеглени догоре. През рамото му висеше двуцевна карабина, а на пояса му се виждаха торбички за барут, куршуми, както и револвер и закривен ловджийски нож. Освен това имаше закрепени и два странни предмета, които по-късно се оказаха белезници.
Не можех да разгледам лицето му поради голямата периферия на шапката. Оставих го да се приближи на по-малко от изстрел и вдигнах карабината си.
— Стоп, мастър! Какво търсите в тази местност?
Той спря коня си и се засмя.
— Heigh-day [11], това е хубав номер! Тим Съмърланд, миеща мечко, да не би да искаш да ме застреляш?
— Дявол да го вземе, този глас ми е познат — отвърнах аз, като свалих карабината си, — но тази проклета шапка ми пречи. Ейбрахам Линкълн, наистина ли си ти, яхнал такъв козел рано сутринта?
— Аз съм, разбира се, ако нямаш нищо против. Мога ли да се приближа?
— Ела и ми кажи какво правиш тук!
— Първо трябва да знам какво те е довело с коня ти в този красив край!
— Търся един мой познат.
— Познат ли? Кой е той?
— Отгатни!
— А-а, може би Гай Уилмърс, който живее ей там пред нас, недалеч от тук, на брега на реката?
— Ха, ти познаваш ли го?
— Лично не го познавам, но ти ми спомена в Смоки Хил името на зетя на Фред Хамър.
— Значи си знаел, че Фред Хамър се е преселил в Coteau du Missouri?
— Не. Знам, че тук живее някой си Фред Хамър. Но започнах да подозирам, че това е нашият Фред Хамър, едва когато спомена за твоя познат — понеже тогава се сетих и за името Гай Уилмърс.
— Well, при тях отивам. А ти?
— И аз.
— Какво?… И ти ли? Какво ще търсиш там?
— Това е тайна, но на тебе мога да я разкрия. Взимай юздите и да вървим напред! Я ме погледни. За какъв ме мислиш?
— Хмм, за най-свестния човек между Нова Шотландия [12] и Калифорния.
— Това е един доста излишен отговор. Имам предвид професията.
— Задавай тези гатанки на когото щеш, само не на мене!
— А не виждаш ли нещо по мене, което не е обичайно за облеклото и снаряжението на траперите?
— Да, белезниците. Струва ми се, че си станал полицай!
— Не точно това. Но ако нямаш нищо против, можеш да ме смяташ за лойър [13], чието име не е вече неизвестно. Ти ме срещна в стария Канзъс с кодекса в ръка, когато държах реч; това беше моят университет и ето, виж, не съм го посещавал напразно! Още през 1836 година се установих в Спрингфийлд като адвокат.
— Значи адвокат! Знаех си, че ще се изкачиш по хубав път и ми се струва, че няма да останеш дълго в това положение. Но какво общо има адвокатът с твоето пътуване?
— Твърде много! Все още в адвоката се крие уестманът със своя силно развит нюх. Няколко пъти ми се удаде да прекратя безчинствата на някои най-изпечени престъпници, за която работа се показаха недорасли и най-опитните полицаи. И ето на, сега там долу в Илинойс и Айова някакъв изпечен бандит си е направил удоволствието да води за носа различни величия от финансовите и административните среди и тъй като досега никой детектив не е успял да го залови, натовариха ме с хубавата задача да го потърся и да го предам на правосъдието по възможност жив. Това «по възможност» ми дава всъщност разрешението да употребявам оръжие по моя преценка.
— Как се казва този негодник?
— Има десетки имена и никой не знае кое от тях е истинското. Последният му гениален номер бил подправянето на значителни полици в Де Мойн. Оттам следите му водят по всяка вероятност към Мисурийските хълмове и аз предполагам, че се е отправил към Гай Уилмърс.
— Heigh-ho [14], това няма да му се отрази добре! Надявам се, че ако го заварим там, ще мога да му кажа няколко думи. Но това не ще да е Канада Бил, а?
— Не е. Защо питаш?
— Защото напоследък са го видели в Де Мойн, където бил спечелил дванадесет хиляди долара.
— Знам. След това изчезнал безследно и както винаги, ще се появи на някое друго място, където най-малко го очакват. Той е много опасен човек, и то най-вече защото не могат да му забранят да играе хазарт и защото провежда другите си удари по такъв начин, че не остава нищо, по което може да бъде уличен. Ще се учудя, ако не го срещнем, понеже винаги, когато сме заедно, ни се е налагало да имаме работа с него.
Продължихме да яздим един до друг. Пренощувахме само още веднъж и вече бяхме близо до реката.
Пред нас не се виждаше нищо друго освен откритата прерия, но след известно време забелязахме ивица от водни изпарения, която се простираше над саваната от изток на запад; бързо се приближавахме към нея и когато я достигнахме, се озовахме на брега на реката, по който се простираше дълга редица постройки. В горната част, на няколко конски дължини от водата, се издигаше необикновено красива жилищна сграда, а около нея се виждаха просторни хамбари, по-надолу и по-близо до водата съзрях няколко малки къщички, които очевидно бяха жилищата на работниците. Докъдето ми стигаха очите, можех да забележа чистота и признаци на благосъстояние.
— Good luck [15], тук е! — каза Линкълн; той откачи белезниците от пояса си и продължи:
— Ще ги скрия под одеялото. Не е необходимо да издадат веднага защо идвам.
Като стигнахме до къщата, от вратата й излезе един работник.
— Гуд дей, човече! Тук ли живее някой си мастър Уилмърс? — попита Линкълн.
— Йес, мастър. Влезте! Господата и дамите ядат тъкмо сега.
Завързахме конете си и влязохме вътре. В столовата седяха Фред Хамър, Гай Уилмърс и Бети. Веднага ги познах. Двете млади жени, които седяха при тях, трябва да бяха дъщерите, а между тях имаше някакъв джентълмен, който ми беше непознат. Уилмърс стана.
— Приближете се, мешърс! Какво ни носите? — попита той.
— Цял товар поздрави от някой си Тим Съмърланд, ако този човек все пак ви е познат — отговорих аз.
— Поздрави от нашия Тим? Това е… heigh-day, та това си самият ти, стара мечко! За малко нямаше да те позная. Прерията ти е пуснала такава брада, че само върхът на носа ти се вижда. Welcome, хиляди пъти! Подай ръката си и на другите!
Е, това беше такъв прием, от който можех да бъда предоволен. Бях почти смачкан в прегръдките им и едва намерих време да помисля за моя спътник:
