възглавници. И най-сетне на малки групички стояха и местните жители, истинските законни господари на тази земя, които въпреки това бяха може би единствените сред цялата тълпа, които не притежаваха нищо и трябваше да влачат бедното си съществуване само с някаква мизерна надница.
Към това пъстро смешение на народите се прибавяха и някои фигури с внушителен външен вид: американски и английски матроси с широки рамене, грамадни юмруци и предизвикателни погледи, както и неколцина испански офицери от военната флота с красива външност, които бяха дошли от Сан Франциско в своите бляскави униформи, украсени със златни нашивки, и с желание да погледат трескавия живот недалече от златоносните райони.
Човек би могъл да каже: «Кой ще изброи народите и ще назове имената? [21]»
И какво беше събрало тук тази многообразна антропологична смесица? Нищо друго освен — златото.
Заселването на Горна Калифорния, което започва активно през 1768 година от страна на Мексико, постави страната под светското и духовно господство на мисионерите. Йезуитите разбираха много добре от стопанство и икономика и издигнаха на подходящи места многобройни манастири и мисионерски центрове, за да могат да вършат по-добре своята пропаганда.
Когато мексиканското централно правителство успя през 1823 година да ликвидира господството на мисионерите, голяма част от тях отказаха да признаят това правителство и напуснаха страната. Малцината, които останаха, бяха изгубили влиянието си, водеха живот, изпълнен с лишения, и постепенно и те изчезнаха един по един.
Недалече от Сакраменто се издигаше масивна постройка, висока няколко етажа, заобиколена от обширен двор; до страната й, която гледаше към града, бе долепена църква, построена от старинни непечени тухли.
Тази масивна постройка беше мисионерската обител Санта Лусия, в чиито многобройни стаи, прилични на казармени помещения, в последно време можеха да се видят само двама души: един възрастен достопочтен духовник и един немец, който се казваше Карл Вернер, но всички, които общуваха с него, го наричаха просто сеньор Карлос. Той беше дясната ръка на свещеника.
Но ето че бяха открити златните залежи в Калифорния и новината за скритите приказни съкровища в планините предизвика голямо преселение на хора, които дойдоха най-напред от близките Мексико и Съединените щати, но скоро страната се видя заляна от човешките чада на всички континенти. След бързо появилите се потомци на испанските конкистадори последваха островитяни от Сандвичевите острови, после заприиждаха австралийци и европейци, та дори и китайски кули; всички се надяваха да получат полагаемата им се част от това злато и да станат богати хора.
Сан Франциско беше главният сборен пункт за чужденците, откъдето те продължаваха на север или към вътрешността на страната. Сакраменто беше един от по-значителните второстепенни сборни пунктове.
Броят на хората нарастваше от ден на ден и тъй като настъпилите дъждове правеха невъзможно пренощуването на открито, а не всеки си носеше палатка, всяка къща и всяко жилище, където можеше да се намери подслон, бяха заети.
И старата мисионерска обител Санта Лусия бе сполетяна от същата участ, която имаше толкова малко общо с първоначалното й предназначение.
Един французин от Елзас направи в приземния етаж на едно от крилата на постройката пивоварна, постави един огромен казан и започна да произвежда някакво питие, което дръзко нарече бира. В предното крило, точно до църквата, се настани американец, който отвори гостилница, при това му хрумна изключително целесъобразната идея да превърне част от църковния кораб в танцов салон, където всяка седмица се организираха танцови забави с рийлс, хорнпайпърз или фенден-гоус [22]. Това пък привлече вниманието на един предприемчив ирландец, който отвори кръчма в другия край на църквата.
В долния етаж на другото странично крило се настани англичанин, намери си за съдружник един хитър нюхемпширец, доведоха няколко китаеца и отвориха магазин, който, както скоро се оказа, започна да носи добри печалби на двамата джентълмени. Нещата продължиха да се развиват по този начин и не след дълго цялата света обител се оказа заета с изключение на таванския етаж в едно от крилата.
Старият свещеник се видя безпомощен. След като разбра, че със сила нищо не може да се направи, отначало се опита да заведе няколко процеса, за да спаси светата обител от тези досадници. Но скоро му беше съдено да се запознае с тъжните последици от постъпките си, защото бе попадал в ръцете на цяла глутница чакали, които само му искаха пари, без да са сторили абсолютно нищо за него.
Накрая Санта Лучия така му опротивя, че в едно хубаво утро той изчезна безследно. Никой не прояви желание да го търси. И така от предишните обитатели остана само сеньор Карл ос с жена си и дъщеря си Анита, с които живееше в няколко малки стаички на приземния етаж до пивоварната.
Но и за свободните тавански помещения се намери собственик. Казваха, че този човек бил дошъл в Сакраменто от Буенос Айрес, произхождал от Синсинати и се титулувал доктор Уайт. Никой не го беше питал дали наистина е лекар. Искаше да открие болница в Сакраменто, но не можа да намери подходящо място и дойде с коня си в Санта Лусия, където чисто и просто се настани в таванските помещения, понеже не намери жива душа там, за да ги вземе под наем. Беше практичен човек, който знаеше много добре, че в тази страна трудно може да ти се оспори правото на собственост над нещо, което притежаваш в момента.
Още на следващия ден пристигна върволица от мулета, които докараха одеяла и дюшеци, а след тях група мексиканци носеха необходимите железни рамки и табли на кревати. Преди да се стъмни, горе вече имаше двадесет легла, поставени на голия под, над тях беше старият повреден покрив със счупени керемиди, през който силният вятър духаше във всички посоки, а когато валеше дъжд, в помещенията ставаше цяло наводнение. Така изглеждаше болницата, която очакваше нещастните си пациенти.
И те не закъсняха да се появят.
Колкото и да е здравословен сам по себе си климатът в Калифорния, в мините винаги има предостатъчно болни хора. Необузданият и нередовен начин на живот допринася не по-малко от тежката, непосилна за хиляди хора работа и от обилните валежи за разпространяването на особено силна треска, която много често завършва със смърт, защото заболелите са лишени от лекарски грижи и лечение. В такъв случай могат да се нарекат щастливци онези, които не са сполетени от болестта, докато са сами в някоя дива местност или когато край тях има приятели, които могат да ги пренесат от планините в цивилизовани райони и да се погрижат за лекарска помощ. Но повечето от тях намираха при златните мини само шест стъпки пръст върху себе си и един мизерен кръг от камъни около тесния си гроб. Много от болните умираха по пътя или пък живееха само толкова, колкото угасващият им поглед да успее да съзре някое човешко селище; само малцина можеха да се възстановят отново и с укрепнало тяло да подновят предишната си работа.
Едно обаче всеки болен губеше с положителност — събраното злато.
По онова време лекарствата бяха направо «златни» и един работлив лекар можеше да намери своята златна мина в болестите на пациентите си. Колко много шарлатани използваха това обстоятелство — в техните ръце някои болни умираха само затова, защото имаха злато, което щяха да отнесат със себе си, ако оздравееха!… По склона към мисионерската обител крачеше един здраво сложен младеж, чиято светла коса, правилни черти и румени страни издаваха немския му произход, въпреки че беше облечен в удобното мексиканско облекло. Щом достигна мескитовите храсти, които обграждаха Санта Лусия, той спря и се обърна на запад.
Свечеряваше се и слънцето бе започнало да потапя вече ослепителната си жар в сияещата водна шир. В краката му бе разпрострян градът, облян в искряща светлина, и прозорците на старата сграда хвърляха блестящи отражения надалеч.
Той седна в меката трева и така се вдълбочи в тази гледка, че не можа да долови леките стъпки, които се приближаваха към него. Една малка ръка хвана рамото му и една главичка се наведе над него. Той чу думите:
— Добре дошъл, сеньор! Защо не идва толкова време при нас?
— Бях в Сан Франциско, синьорита, където вършех най-различни работи — отвърна той.
