— И където напълно забрави сеньор Карлос заедно с неговата бедна малка Анита!
— Забравил ли съм ги? Пор диос [23], не, хиляди пъти не! Анита, как бих могъл някога да ви забравя?
Тя седна без всякаква предвзетост до него.
— Наистина ли мислите за мене, сеньор Едуардо?
— Анита, моля те, изговаряй името ми както си е на немски, слушам го с такова удоволствие от устата ти. И не питай дали съм мислил за вас! Кой се погрижи за мене, когато дойдох тук без петак в джоба си, обран от престъпници, кой друг, ако не баща ти? И кой се грижеше за мене като за син или брат, когато лишенията и преживените неволи ме хвърлиха болен на легло? Ти и майка ти! И кого друг имам в тази чужда земя, при когото бих могъл да отида и с когото бих могъл да се посъветвам, освен вас? Анита, никога няма да ви забравя!
— Наистина ли, Едуард?
— Да — отвърна той простичко, като хвана ръката й и я погледна открито в очите.
— Дори и тогава, когато се завърнеш в родината?
— Дори и тогава! Казах ти, Анита, че няма да се върна без тебе в родината, забрави ли го вече?
— Не — отговори тя.
— Или лъчите на съчувствието ти озаряват сега някой друг?
— Някой друг ли? Че кой може да бъде той?
— Лекарят на горния етаж, доктор Уайт.
— Той ли? — попита тя провлачено. — Та кой ли би искал да бъде слънце за този кльощав мастър Хинино! Поне що се отнася до мене, бих го оставила на тъмно колкото си иска!
— Анита, истина ли е това? — извика младият човек.
— Защо не ми вярваш?
— Защото знам, че те преследва на всяка крачка и защото родителите ти се радват, когато ви дойде на гости.
— Вярно е, че върви подир мен, но бъди сигурен, че го отбягвам винаги, когато е възможно. Вярно е, че и татко е в добри отношения с него; той толкова му е говорил за огромното си състояние и за това, че иска да се върне с нас в родината, в Германия, щом напечели достатъчно пари!
— В Германия? Нима баща ти иска да се връща в родината?
— Да. След като Санта Лусия се превърна в общежитие за кого ли не, тук вече не му харесва. Но ние сме бедни, а татко е твърде стар, за да може да спечели толкова, че да успеем да се махнем оттук, и ето че…
— И ето че…
— И ето че той се замисля, че един заможен зет би могъл да осъществи желанието му.
Едуард мълча известно време. После попита:
— А баща ти би ли те дал на доктора?
— Да. Но аз и майка ми не можем да го понасяме.
— А мене понасяте ли ме?
Тя кимна. Сега той хвана и другата й ръка и каза:
— Винаги ми се е струвало, че сме родени един за друг. И ти си толкова нежна и добра, и аз бих желал да бъда винаги при тебе. Мога ли да кажа тези думи на майка ти, която не може да понася онзи лекар горе?
— Да.
— Сега веднага?
— Сега веднага!
— Тогава ела!
Той стана и тя го последва. Минаха заедно през портата и прекосиха двора в посока към вратата, зад която беше жилището на Вернерови. Още от коридора дочуха твърд и остър глас, който говореше настоятелно.
— Докторът е вътре — обади се Анита.
— Ела, ще влезем в кухнята и ще чакаме, докато си отиде! Влязоха в кухнята, откъдето можеха да чуват всяка дума от разговора между Уайт и нейните родители.
— По дяволите, мастър Карлос, да не би да мислите, че не мога да развържа кесията си? — попита докторът. — Медицината е много по-доходна от най-богатата мина горе в планините и щом събера достатъчно пари, тръгваме оттук за Ню Йорк или Филаделфия, а оттам и още по-надалече, накъдето искате. Имате ли нещо против?
— Хмм, какво ли мога да имам против, само да знаех, че ще удържите на думата си!
— Проклятие! Да не ме смятате за лъжец?
— Не. Не сте ми дали още повод за това. Но в последно време добрата стара Калифорния е твърде подходящо място, където човек може да стане недоверчив или поне предпазлив.
— Тогава ще ви дам гаранция! Не бих могъл да продължавам работата си повече без жена, а вашата дъщеря има дяволски пленително лице и ми се струва, че я обичам извънредно много. Дайте ми я за жена и ви уверявам, че ще я направя мой книговодител и ще й възложа дори да се занимава с касата. Това не ви ли стига?
— Хмм, да. Но говорихте ли вече с момичето?
— Не съм, но ми се струва излишно. Доктор Уайт е такъв мъж, който винаги ще получи момичето, което пожелае, а и тя в никой случай няма да се възпротиви срещу вашата воля.
— Това може и да е така, но ми се струва, че при един толкова важен въпрос тя също трябва да има право на собствена воля и желание, независимо че аз съм «за». Но ако тя е против, нищо няма да стане. И така, поговорете първо с нея, докторе, и тогава елате пак!
— Добре, отивам веднага, нямам много време за губене за такива неща, горе ме чакат двадесет и един пациенти, които ми създават сума работа. Къде е тя?
— Не знам, може би навън пред портата.
— Добре! Ще трябва да я намеря. Ще я потърся.
Той се обърна към вратата, но спря изненадан, защото пред него стояха Анита и Едуард, които бяха излезли в този момент от кухнята.
— Тази, която търсите, е тук, мастър доктор — обади се младият човек, — а работата, по която искате да говорите с нея, няма да ви отнеме много време.
— Защо, какво искате да кажете, сеньор Едуард? — попита Уайт, който добре познаваше съперника си, защото го беше срещал едва ли не ежедневно при родителите на Анита.
— Искам да кажа, че сте закъснели, тъй като току-що се разбрахме с Анита. Тя няма желание да стане госпожа Уайт, а по-скоро иска да опита с мене.
— Вярно ли е това, Анита? — Вернер стана от стола си от изненада, като хвърли угасналата си цигара настрани.
— Да, татко. Или не ти е приятно?
— Приятно ли? О, би ми било приятно, защото аз самият обичам този младеж, но какво ще правите с тази гола любов в една страна, където всеки път и пътека са покрити с лъскави долари? Сеньор Едуардо е още млад, би могъл да постигне нещо в живота, ако не се обвърже преждевременно с някое момиче. А докторът вече отдавна знае какво има и какво може, там е разликата, Анита, той ще дойде с нас в Германия и…
— И Едуард ще дойде — прекъсна го момичето, — той иска…
— Ще може ли? За това е необходимо нещо повече от добра воля.
— Сеньор Карлос — обади се Едуард, — сега не е моментът да говорим както трябва. Но кажете ми поне искрено: ще ми дадете ли Анита за жена, ако не съм толкова беден, колкото сега?
— Да.
— А колко би трябвало да имам?
— Хмм, не е лесно да се каже. Колкото повече, толкова по-добре. Но поне би трябвало да е достатъчно, за да стигнем до нашата родина и да можем там да купим някой малък чифлик.
— А ще ми дадете ли време да спечеля толкова?
