— И двете.
Макинтош изглеждаше доволен.
— Когато правите цветни снимки — по-точно диапозитиви — и когато ги дадете за проявяване, какво получавате?
Погледнах умоляващо към мисис Смит и въздъхнах:
— Малки кадри със снимки върху тях — замълчах и добавих, — заградени в картонени рамки.
— Какво друго получавате?
— Нищо.
Той размаха пръст заканително.
— Получавате и още как. Получавате онази жълта кутийка, в която обикновено се слагат. Да, струва ми се, че беше на «Кодак». Ако видите човек, носещ такава кутийка, ще я познаете дори да сте на отсрещния тротоар и ще си кажете: «Този човек носи диапозитиви на „Кодак“».
Потръпнах леко. Макинтош навлизаше в същината на въпроса.
— Добре — каза той рязко, — ще ви изложа плана. Знам кога ще изпращат диаманти и къде ще бъдат изпратени — имам адреса. И най-важното — знам безпогрешно как ще бъдат опаковани. Всичко, което трябва да направите, е да чакате близо до мястото, където ще бъдат получени диамантите. Пощальонът ще дойде там с проклетия колет в ръка. И тази малка кутийка ще съдържа сто и двадесет хиляди лири под формата на необработени камъни, които вие ще вземете от него.
— Как научихте всичко това? — попитах с любопитство.
— Не съм го открил аз, а мисис Смит. Всичко това е нейна идея. Тя направи предложението и всички необходими проучвания. Точно как е открила всичко, не ви засяга.
Погледнах я с подновен интерес и открих, че очите й са зелени. В тях играеха весели пламъчета, а устните й бяха извити в закачлива усмивка, която изчезна, когато каза спокойно:
— Трябва да има възможно най-малко насилие, мистър Риардън.
— Да — съгласи се Макинтош, — колкото по-малко е насилието, толкова по-големи шансове имате да се измъкнете. Не вярвам в ползата от насилието — противопоказно е за работата. Добре е да го имате предвид.
— Но пощальонът няма да ми даде кутийката доброволно и ще трябва да я взема насила.
Макинтош показа зъбите си в свирепа усмивка:
— Така постъпката ви ще бъде окачествена като грабеж с насилие, ако ви хванат. Съдиите на Нейно величество са доста строги за тези неща, особено когато се отнася за такава голяма сума. Ще бъдете щастливец, ако се отървете с десет годинки.
— Да — произнесох замислено и му отговорих със същата усмивка.
— Но ние няма да се оставим да ни хванат така лесно. Планът е следният: аз ще бъда наблизо, ще ми подадете диамантите и ще продължите да вървите. Камъните ще бъдат извън страната три часа след това. Мисис Смит, ще ни запознаете ли с въпроса за банката?
Тя отвори една папка и извади формуляр, който плъзна по бюрото.
— Попълнете това — каза.
Беше молба за откриване на банкова сметка в цюрихска банка.
Мисис Смит каза:
— Британските политици може и да не харесват швейцарските банкери, но те идват тъкмо на място, когато имат нужда от тях. Вашият номер е доста дълъг — напишете го изцяло с думи в тази колонка.
Пръстите й лежаха на формуляра, така че аз написах номера на мястото, което тя посочи. Тя каза:
— Този номер, написан върху чек за тази банка на мястото на подписа, може да ви отпусне всякакво количество пари в размер до четиридесет хиляди лири стерлинги или под формата на всякаква валута, която желаете.
— Естествено, най-напред трябва да вземете диамантите.
Изгледах ги втренчено.
— Вие вземате две трети.
— Аз изготвих плана — каза мисис Смит хладно.
Макинтош се озъби като гладна акула:
— Тя има скъпи вкусове.
— Не се и съмнявам — казах. — Бихте ли ми препоръчали в такъв случай някой хубав ресторант — все пак нали не познавам Лондон толкова добре.
Тя тъкмо щеше да отговори, когато Макинтош каза остро:
— Не сте тук, за да се забавлявате с персонала ми, Риардън. Не би било разумно да ни виждат заедно. Може би, когато всичко свърши, бихме могли да вечеряме тримата заедно.
— Благодаря — отвърнах студено.
Той надраска нещо на едно листче.
— Предлагам, след като се наобядвате, да огледате мястото — давам ви адреса. — Той бутна листчето към мен, след което каза: — А това е адресът на моя шивач. И не ги обърквайте, той е добър човек и би било пагубно.
II
Обядвах в «Петела» на Флийт стрийт, след което се захванах да търся адреса, който ми беше дал Макинтош. Разбира се, тръгнах в погрешна посока — Лондон е най-ужасното място, което един чужденец би избрал да обикаля. Не исках да вземам такси, защото винаги изработвам нещата много внимателно, дори твърде внимателно. И затова именно имах такъв успех. Както и да е, преди да открия, че се движа в грешна посока, се намерих на една улица, която се казваше «Луджейт хил», и докато търсех пътя към Холбърн, минах покрай Централния наказателен съд. Знаех, че е Централният съд, защото го пишеше, и това ме озадачи, защото винаги съм мислел, че се казва «Стария Бейли». Познах го по златната фигура на правосъдието на покрива. Дори един южноафриканец би го познал — и ние гледаме филми на Едгар Ластгартен.
Беше много интересно, но аз не бях там като турист, така че изпуснах възможността да вляза и да видя дали се гледа някакво дело. Вместо това забързах към «Ледър Лейн» зад магазина «Гемидж» и открих един уличен пазар, на който продаваха всякакви джунджурии, поставени на ръчни колички. Гледката не ми се понрави особено — трудно е да се измъкнеш бързо в гъста тълпа. А аз трябваше да съм сто процента сигурен, че няма да се вдигне врява, което означаваше, че трябва да фрасна пощальона доста силничко. Започна да ми дожалява за него.
Преди да огледам мястото, чийто адрес ми бе дал Макинтош, аз се поразходих из околността, като разучавах всички възможни изходи. За мое най-голямо учудване открих, че «Хатън Гардън» върви успоредно с «Ледър Лейн», а знаех, че търговецът на диаманти се навърта там. Като се замислих отново, не беше толкова учудващо. Те не биха допуснали адресът, на който получават диамантите, да бъде много далече от крайното предназначение. Погледнах към празните безжизнени сгради и се запитах в коя от тях се намираше «трезорът», който Макинтош ми беше описал.
Половин час обикалях тези улици и оглеждах магазините, тъй като по принцип те са твърде удобни за укриване, когато се налага да офейкаш. Открих, че «Гемидж» е подходящ за целта — достатъчно голям, за да се загубиш, — затова прекарах четвърт час, за да се запозная отблизо с мястото. Едва ли можех да проуча всичко, което ми е необходимо, за толкова кратко време, но на този етап не трябваше да се осланям на готови планове. Това е грешката на хората, които се впускат в подобни начинания. Предварително правят подробни планове на действие, като си въобразяват, че са царете на разума, и така работата се обърква и проваля. Върнах се на «Ледър Лейн» и открих адреса, който ми беше дал Макинтош. Беше на втория етаж, така че се качих със скърцащия асансьор до третия и слязох пеша на втория. Модната къща на «Бетси-Лу Къмпани» беше отворена, но аз не си направих труда да се представя. Вместо това се замислих за възможните начини на действие и открих, че имаше добри възможности, въпреки че първо трябваше да
