наблюдавам пощальона, преди да реша как да постъпя. Не се задържах дълго време там, но престоят ми беше достатъчен, за да се ориентирам в обстановката. След десет минути вече бях отново в «Гемидж» и набирах телефонния номер на Макинтош. Мисис Смит сякаш бе стояла до телефона в очакване на моето обаждане, защото след първото иззвъняване вдигна слушалката.
— «Англо-скотиш холдингс».
— Риардън на телефона — казах.
— Ще ви свържа с мистър Макинтош.
— Почакайте — каква Смит сте?
— Какво искате да кажете?
— Нямате ли малко име?
Тя не отговори веднага.
— Може би ще е по-добре да ме наричате Люси.
— Ооо, не мога да повярвам.
— По-добре се опитайте.
— Мистър Смит съществува ли? — Слушалката в ръката ми се вледени, когато тя каза студено:
— Това не е ваша работа. Ще ви свържа с мистър Макинтош.
Чу се щракване и връзката временно заглъхна. Помислих си, че репутацията ми на любовник не е от най-добрите. Но нямаше защо да се учудвам на поведението на мисис Смит. Не можех да си представя, че би се впуснала в някаква авантюра, преди да изпълня възложената ми задача. Почувствах се потиснат.
Гласът на Макинтош изпука в ухото ми:
— Здравейте, скъпо момче.
— Готов съм да поговорим повече за случая.
— Така ли? Добре, елате в офиса ми по същото време.
— Разбрано — отвърнах.
— Между другото, ходихте ли при шивача ми?
— Не.
— Добре е да побързате — каза той. — Ще трябва да ви вземе мярка и ще има поне три проби. Тъкмо ще са готови, и ще ви приберат.
— Много смешно — казах и затворих телефона. Лесно му беше на Макинтош да прави подли забележки. Не на него се падаше да свърши черната работа. Чудех се какво ли още прави в този занемарен офис, освен да организира кражби на диаманти.
Взех такси от Уест Енд и в «Остин Рийд» си купих много хубаво палто с две лица и един каскет от онези, които носят английските провинциални благородници. Продавачът искаше да ми го увие, но аз го сгънах и го сложих в джоба на палтото, което носех преметнато през ръката си.
Не отидох при шивача на Макинтош.
III
— Значи мислиш, че работата е изпълнима — каза Макинтош.
Кимнах.
— Бих искал да знам някои неща, въпреки че засега не ми трябват.
— Какво искаш да знаеш?
— Първо — кога ще стане кражбата?
Макинтош направи гримаса.
— Вдругиден — отвърна безгрижно той.
— Господи! — възкликнах. — Нямаме много време.
Той се подсмихна:
— Всичко ще свърши за по-малко от седмица. — Той смигна на мисис Смит. — Не всеки може да спечели четиридесет хиляди лири за една седмица, и то без много труд.
— Оттук виждам още един — казах саркастично. — Та вие не си помръдвате пръста!
Той остана невъзмутим.
— Моята сила е в организацията.
— Което означава, че трябва да прекарам остатъка от деня и утре, изучавайки навиците на английския пощальон — казах аз. — Колко пъти на ден разнася пощата?
Макинтош погледна многозначително мисис Смит, която отговори:
— Два.
— Можете ли да наемете някакви шпиони? Не трябва да се навъртам много около «Ледър Лейн». Могат да ме арестуват за скитничество, а това със сигурност ще провали всичко.
— Направено е необходимото — каза мисис Смит. — Имаме работното време.
Докато го преглеждах, тя разстла някаква скица на масата.
— Това е план на целия втори етаж. Тук имаме късмет. Някои сгради имат пощенски кутии във фоайето, но не и тази. Пощальонът предава пощата лично.
Макинтош заби пръста си в плана.
— Трябва да започнеш да наблюдаваш пощальона оттук. В ръката си ще държи писмата за онази фирма с отвратителното име, готов да ги предаде, и ти ще трябва да видиш дали носи кутийката. Ако не я носи, ще изчакаш до следващото му идване.
— Точно това ме притеснява — казах. — Чакането. Ако не внимавам, присъствието ми там може да събуди подозрения.
— О, забравих да ви кажа — наех един кабинет на същия етаж — любезно каза Макинтош. — Мисис Смит е подсигурила всички домакински удобства: електрически чайник, чай, кафе, захар, мляко и една кошница с продукти от «Фортнъм»… Ще живееш като цар. Надявам се, обичаш хайвер.
Издишах шумно.
— Не се притеснявайте да се обръщате към мен за каквото и да било — казах саркастично, но Макинтош се усмихна едва забележимо и подхвърли един ключ на масата. Взех го и запитах: — На чие име е нает офисът?
— «Кидикар Тойс Лимитид» — каза мисис Смит. — Такава компания съществува.
Макинтош се засмя.
— Основах я аз. Струва всичко на всичко двадесет и пет лири.
Остатъка от сутринта прекарахме в разискване на плана и аз не открих никакви неясни неща, които си заслужаваше да се променят. Улових се, че мисис Смит започва да ми харесва все повече и повече. Умът й беше остър като бръснач и нищо не убягваше от вниманието й. И все пак успяваше да запази женствеността си, независимо от работата, което обикновено е доста трудно за умните жени. Когато привършихме, аз казах:
— Люси не е истинското ви име, нали? Какво е тогава?
Тя ме погледна с ясни очи.
— Не мисля, че има значение — отвърна тя с равен глас.
Въздъхнах.
— Да, права сте — съгласих се. — Може би наистина е така.
Макинтош ни наблюдаваше с интерес, когато каза строго:
— Казах, че не искам никакви игрички с персонала, Риардън. Нищо друго освен работата не трябва да ви интересува. — Той погледна часовника си. — По-добре сега си вървете.
Така аз напуснах мрачния кабинет на Макинтош в стил «Деветнадесети век» и отново обядвах в «Петела», а следобеда прекарах в офиса на «Кидикар Тойс Лимитид», на две крачки от «Бетси-Лу». Всичко бе така, както обеща Макинтош. Направих си кафе и с удоволствие забелязах, че мисис Смит беше купила истинско кафе, а не онзи боклук, който се разтваря във вода.
Имаше хубав изглед към улицата, така че когато трябваше да наблюдавам пощальона, имах възможност да проследя голяма част от маршрута му. Макинтош беше длъжен да ми се обади, за да ме
