предупреди за идването му, но дори и да не го направеше, аз трябваше да съм известен поне петнадесет минути преди това. Това беше ясно, така че направих няколко пробни «разходки» по коридора, като засичах времето. Нямаше смисъл да го правя, без да знам с каква скорост се движи той, но все пак беше полезно. Засякох времето, за което отивах до «Гемидж» с бърза стъпка, но не чак толкова бърза, че да привлече вниманието. Прекарах един час в «Гемидж», за да изготвя маршрута, който да бъде достатъчно объркващ, та да заличи следите ми. С това привърших работата си за деня и се върнах в хотела.
Следващият ден беше почти същият с изключение на това, че се появи пощальонът и можех да репетирам с него. Когато дойде сутринта, го наблюдавах през полуотворената врата на офиса с часовник в ръка. Може да изглежда малко смешно, но в края на краищата всичко, което трябваше да направя, беше да ударя един човек. Но рискът, по дяволите, беше голям и затова прекарах още един ден там.
Докато чаках пощальонът да се появи за втори път, изпуших доста цигари. Всичко беше така, както Макинтош беше предвидил. Докато се приближаваше към вратата на «Бетси-Лу», видях, че държи писмата в ръката си и че всяка кутийка «Кодак» би била ясно забележима. Надявах се Макинтош да е прав за диамантите. Щяхме да изглеждаме страшно глупаво, ако вместо диаманти в кутийката намерим снимки от уикенда на Бетси-Лу в Брайтън. Преди да си тръгна, позвъних на Макинтош и за мое учудване той сам вдигна телефона. Аз казах:
— Готов съм повече от всякога.
— Добре — каза и замълча. — Няма да ме видите повече — като изключим момента, в който ще ми подадете кутийката утре. И го свършете добре, за бога!
— Какво има? — попитах. — Да не би да се страхувате?
Той не отговори нищо. Вместо това каза:
— Ще намерите един подарък за вас в хотела. Пазете го. — Той замълча отново. — Успех!
Аз казах:
— Предайте специални поздрави на мисис Смит.
Той се изкашля.
— Няма да го направя, сам знаете.
— Може би. Но все пак исках да опитам.
— Прав сте, но утре тя ще бъде вече в Швейцария. Ще й предам, когато я видя отново — каза той и затвори.
Върнах се в хотела, вдигнах малкото пакетче от бюрото и го развих. Подаръкът, за който ми говореше Макинтош, представляваше една кутия, в която лежеше оловна палка — облечена с гума и с хубава дръжка. Наистина ефектен, обезболяващ инструмент, макар и опасен. В кутията имаше и една бележка, която се състоеше от един-единствен ред печатен текст: «Достатъчно трудно, но не чак толкова.»
Тази вечер си легнах рано. Трябваше да върша работа на другия ден.
IV
На следващата сутрин отидох в Сити, както отиват там бизнесмените, въпреки че не носех бомбе — «опората» на офиса — и вечния чадър. Бях там много по-рано от другите, тъй като първото разнасяне на пощата е преди обичайните часове, в които служителите идват на работа. Пристигнах в «Кидикар» с половин час преднина и веднага сложих кафеварката, за да мога спокойно да наблюдавам от прозореца. Продавачите на «Ледър Лейн» приготвяха сергиите си за през деня, а Макинтош все още го нямаше. Не се безпокоях за това. Би трябвало да е някъде наоколо — зорко следящ за появяването на пощальона.
Тъкмо бях привършил с първата чаша кафе, когато телефонът иззвъня. Макинтош каза кратко: «Идва.» Чу се щракване, когато затвори.
Явно пощальонът не беше отделял много време да развива мускулите на краката си и въобще на цялото тяло, тъй като имаше навика да се качва с асансьора до последния етаж и оттам да слиза пеша, явно мислейки, че да слизаш по стълбите е по-лесно, отколкото да ги изкачваш. Облякох палтото си и сложих шапката, като се ослушвах за звука на асансьора през леко открехнатата врата. Бяха изминали десет минути, когато го чух да се качва нагоре, и тогава излязох в коридора, притваряйки леко вратата на офиса, така че и най-лекото бутване да я отвори.
В сградата беше много тихо по това време и аз, като чух пощальона да слиза към втория етаж, се върнах на първия. Той беше на втория етаж, подмина офиса на «Бетси-Лу» и се отправи към другите офиси. Това беше всекидневният му маршрут, така че нямаше за какво да се притеснявам.
Тогава го чух да прави няколко крачки назад, действията му бяха придружени от ритмичния метален звук от пускането на писмата.
Появих се на стълбите тъкмо навреме и се запътих към офиса на «Кидикар», като се разминахме по коридора. Вгледах се в ръцете му, но нямаше никаква жълта кутийка.
— Добро утро — каза той. — Прекрасен ден, нали?
Той се отдалечи с бърза стъпка, а аз едва се дотътрих до офиса, като се престорих, че отварям вратата с ключ. Когато затворих след себе си, установих, че се бях изпотил леко. Не много, но достатъчно, за да докаже, че бях напрегнат. Беше нелепо — трябваше само да взема една малка кутийка от нищо неподозиращ мъж, което по принцип е най-лесното нещо в света и не е причина за безпокойство. Но напрежението се пораждаше от съдържанието на тази кутийка. Сто хиляди лири са пари, за които си струва да се рискува. Ситуацията е подобна на онази с мъжа, който върви уверено по тротоара без колебание, обаче когато този човек се намира на същия тротоар, но на сто стъпки височина, би се изпотил от страх. Отидох до прозореца и го отворих — не толкова за да вдъхна чист въздух, колкото да съобщя на Макинтош, че не е станало нищо. Погледнах надолу към «Ледър Лейн» и го видях да стои на уреченото място. Беше пред една сергия с домати и нервно ги опипваше. Той хвърли кратък поглед нагоре към прозореца, обърна се и бързо се отдалечи.
Запалих цигара и се заех да прегледам сутрешните вестници. Трябваше да почакам малко до второто разнасяне на пощата.
Два часа по-късно телефонът иззвъня отново.
— Пожелавам ви повече късмет този път — каза Макинтош и затвори.
Направих го така, както и преди — нямаше да ме затрудни, ако пощальонът беше друг. Чаках на площадката на първия етаж и се ослушвах напрегнато. Този път щеше да бъде по-трудно, тъй като в сградата имаше хора и не се знаеше дали щях да сваря пощальона сам в коридора. Ако това станеше, всичко би било много лесно, но ако се случеше да има някой друг, трябваше да грабна кутийката и да избягам.
Отмерени стъпки ме предупредиха, че идва, и аз изкачих стълбите в критичния момент. Огледах се на двете страни, сякаш се готвех да пресичам улица, и видях, че теренът беше чист — в коридора нямаше никой друг освен мен и пощальона. Погледнах ръцете му. Носеше връзка писма, а върху тях забелязах жълта кутийка. Застанах от дясната му страна, докато той се приближаваше към офиса на «Кидикар».
— Има ли нещо за мен? — попитах. — Аз съм вътре — посочих вратата зад него. Той се обърна да погледне името на вратата и аз го ударих с палката зад ухото. Надявах се да има достатъчно дебел череп. Той изохка и краката му се подкосиха. Хванах го, преди да е паднал, и го избутах към вратата на офиса, която се отвори под тежестта му и той падна на прага, а писмата се разпиляха наоколо му. Кутийката тупна на пода, като произведе тъп звук. Наведох се над него и го завлякох вътре, като затворих вратата с крак. След което грабнах жълтата кутийка и я пъхнах в кафявата, която Макинтош специално беше приготвил и която не биеше на очи. Трябваше да му я предам на улицата и не искахме да привличаме вниманието с яркия жълт цвят. За по-малко от минута от мига, в който бях поздравил пощальона, вече бях излязъл от офиса и заключвах вратата отвън. Докато правех това, някой мина зад мен и отвори вратата на офиса на «Бетси-Лу». Обърнах се и заслизах по стълбите — нито твърде бързо, нито твърде бавно. Предполагах, че пощальонът няма да се съвземе по-рано от три минути, а и трябваше да изляза от офиса.
Излязох на улицата и видях Макинтош, който ме гледаше втренчено. Той отклони погледа си и почти се обърна в другата посока. Аз закрачих през улицата между сергиите към него. В тълпата беше по-лесно да го бутна с рамо и като смотолевих едно «извинете», му подадох пакетчето и продължих към «Холборн». Не
