което стоеше с гръб към вратата и изглеждаше странно в своята униформа, ме пазеше.
Измина около час и половина, преди да дойдат да ме разпитват, и онова упорито момче Джървис беше този, който започна атаката. Той влезе в стаята и с властно движение отпрати униформеното ченге, което бързо се изпари, след което Джървис седна от другата страна на масата и ме изгледа продължително, без да говори. Пренебрегвах го съвсем явно, дори не го поглеждах, и той беше този, който наруши мълчанието:
— Бил си тук и преди, нали, Риардън?
— Никога през живота си не съм стъпвал тук.
— Знаеш какво искам да кажа. Седял си на дървени маси лице в лице с полицай много, много пъти. Знаеш процедурата твърде добре — ти си професионалист. Ако беше някой друг, щях да подхвана нещата издалеко — да подходя психологически, но при теб тия не минават, нали? Така че няма да си правя труда. Няма да бъда нито тактичен с теб, нито пък ще прилагам психологически хватки. Ще те счупя като орех, Риардън.
— По-добре си припомни правилата на закона.
Той се изсмя дрезгаво.
— Разбираш ли какво имам предвид? Един честен човек не би различил съдебните закони от закона на Паркинсон. Но ти ги различаваш, нали? Ти си престъпник и вече е свършено с теб.
— Когато свършиш с обидите, ще си тръгна — казах аз.
— Ще си тръгнеш, когато аз кажа — отвърна той остро.
Аз му се озъбих:
— По-добре първо се консултирай с Брънскил, синко.
— Къде са диамантите?
— Какви диаманти?
— Състоянието на пощальона е трагично. Ударил си го твърде лошо, Риардън. По всяка вероятност ще пукне и какво ще стане с теб, Риардън? — Той се наведе напред. — Ще ти лепнат толкова годинки, че накрая ще можеш да настъпваш брадата си.
Джървис се опитваше да ме сплаши, но беше лош лъжец. Никой умиращ пощальон не би могъл да счупи прозореца в офиса на «Кидикар». Аз просто го гледах в очите и мълчах.
— Ако диамантите не се намерят, положението ти ще стане много тежко — каза той. — Може би, ако кажеш къде са, съдията ще бъде благосклонен към теб.
— За какви диаманти говориш? — попитах.
Продължихме в същия дух още половин час, докато той се умори и си тръгна, а униформеното ченге се върна и зае предишното си място пред вратата. Обърнах се и го изгледах.
— Не получаваш ли мазоли? Не е ли вредна тази работа за краката ти?
Той ме погледна невъзмутимо и безизразно и не отговори нищо.
Междувременно пристигна тежката артилерия. Брънскил дойде с една дебела папка, претъпкана с листи, която сложи на масата.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, мистър Риардън — каза той.
— Не съм очаквал нещо друго — отвърнах.
Той ми се усмихна съжалително, но с разбиране.
— Всички имаме работа, която сме длъжни да вършим, но понякога тя се оказва много неприятна. Не трябва да ме корите, че върша своята. — Той отвори папката. — Досието ви е доста голямо, мистър Риардън, а и това на Интерпол е солидно.
— Осъждан съм веднъж — казах. — Всичко останало е неофициално и не можете да го използвате. Това, което първият срещнат каже за мен, не е доказателство. — Озъбих се в усмивка и като посочих папката, казах: — Твърдението на един полицай не може да се счита за доказателство.
— Точно така, но и едно такова твърдение може да бъде интересно.
Той дълго преглеждаше документите с доста замислен вид, след което каза, без да вдига погледа си:
— Защо щяхте да заминавате за Швейцария утре?
— Аз съм турист — казах. — Никога не съм ходил там.
— Това е и първото ви посещение в Лондон, нали?
— Знаете, че е така. Вижте, искам адвокат.
Той вдигна поглед.
— Бих ви предложил просто съветник. Имате ли някого предвид?
Извадих от портмонето си едно листче хартия с телефонния номер, който ми бе дал Макинтош, предвиждайки подобна ситуация.
— Това е телефонът, на който можете да го намерите — казах аз.
След като го прочете, Брънскил повдигна вежди.
— Този номер ми е добре известен, точно това е адвокатът, който би се заел с вашия случай. За човек, който е в Англия по-малко от седмица, много добре се справяте.
— Той отмести документите настрана. — Ще му съобщя, че сте тук.
Гърлото ми беше пресъхнало от многото цигари.
— Още нещо — казах. — Няма да имам нищо против чаша чай.
— Страхувам се, че не можем да ви предложим чай — каза Брънскил със съжаление. — Чаша вода ще свърши ли работа?
— Да.
Отиде до вратата, даде нареждания и се върна.
— Хората си мислят, че тук в участъка по цял ден пием чай, нещо като заведение за редовните посетители на затвора. Няма откъде другаде да сте си го помислили освен от телевизията.
— О, не. Нямаме телевизия в Южна Африка.
— Наистина ли? — каза Брънскил. — Колко интересно! А сега — за тези диаманти. Мисля, че…
— Какви диаманти? — прекъснах го аз.
Продължихме в същия дух. Той успя да ме извади от релсите повече, отколкото Джървис, защото беше по-хитър. Не беше толкова глупав да лъже за неща, които знаех, както направи Джървис, а и по-добре се справяше със задачата да ме смаже, като проявяваше упорството на жужеща муха. Донесоха вода в една гарафа, както и чаша. Напълних чашата и жадно я изпих, след което я напълних отново и пак пих. Брънскил ме гледаше и накрая каза:
— Напихте ли се?
Кимнах, той протегна ръка и внимателно хвана чашата с края на пръстите си и я отнесе. Когато се върна, ме погледна със съжаление.
— Не вярвах, че ще се хванете на въдицата. Знаете, че нямаме право да ви вземем отпечатъци, докато не ви признаем за виновен. Защо ни позволихте да го направим?
— Бях уморен — казах аз.
— Това е много лошо — каза той със съчувствие. — А сега да се върнем на диамантите…
Междувременно Джървис влезе в стаята и направи мълчалив знак на Брънскил. Те застанаха до вратата и заговориха с тихи гласове. Брънскил се обърна.
— А сега погледнете тук, Риардън. Вие сте разобличен. Имаме достатъчно доказателства, за да ви тикнем зад решетките за десет години. Ако ни помогнете в издирването на диамантите, това би смекчило присъдата ви.
— Какви диаманти? — попитах уморено.
Той шумно затвори устните си.
— Добре — каза грубо. — Вървете насам.
Последвах го, като вървях между него и Джървис. Придружиха ме до една голяма стая, в която имаше дузина мъже, изправени до стената.
Джървис каза:
— Няма нужда да обяснявам за какво е всичко това, Риардън, но ще го направя, защото законът го изисква. Това са хора, които ще спомогнат за вашето идентифициране. Други трима ще влязат по-късно, след като се подредите по ваш избор някъде в тази редица. Можете да сменяте мястото си, ако пожелаете.
