бях отишъл много далеч, когато чух трясък от счупено стъкло зад мен, примесен с възбудени гласове. Пощальонът се оказа умен, не си беше губил времето да разбива вратата, а беше счупил прозореца, като с това привлече вниманието на тълпата. Също така беше дошъл в съзнание по-бързо, отколкото очаквах — явно не го бях ударил достатъчно силно.
Но аз бях в безопасност — достатъчно далече от него, за да ме види, и в същото време продължавах да се измъквам. Щяха да минат поне пет минути в общото объркване, дотогава смятах да бъда далече. Надявах се, че Макинтош прави същото. Сега той се печеше на огън, защото диамантите бяха в него. Вмъкнах се в «Гемидж» през задния вход и си пробих път през магазина, като се движех съвсем спокойно. Изглеждах като човек, който знае къде отива. Намерих мъжката пробна и се заключих в една кабинка. Палтото ми свърши добра работа — облякох го от другата страна. Бях го избирал много внимателно — да бъде с контрастни цветове. Извадих шапката от джоба си, а тази, която носех, беше безмилостно смачкана и нагъната в безформена купчинка плат.
Да лежи смачкана в джоба ми не беше най-доброто решение, но беше по-добре, отколкото да я оставя в магазина. Доколкото дрехите правят човека, един непознат напусна мъжката пробна. Шляех се безцелно из магазина, като се придвижвах към главния вход и по пътя си купих една вратовръзка — просто за да има причина за посещението ми в «Гемидж», но тази предпазна мярка се оказа излишна. Излязох на тротоара пред «Холборн» и се отправих в западна посока. Такси не можех да взема, тъй като таксиметровите шофьори ще бъдат разпитвани за клиентите им по това време. Половин час по-късно се намирах в една кръчма, далече от «Оксфорд стрийт» и близо до «Марол Арки», и за награда жадно изгълтах една чаша бира. Свърших добра и сравнително лесна работа, която още не беше приключила. Чудех се дали Макинтош щеше да се справи със своята половина от задачата и дали можех да му вярвам.
V
Вечерта, докато се приготвях да изляза, на вратата се почука настойчиво. Отворих и на прага видях двама едри мъже, облечени строго и с най-добър вкус. Този, който стоеше отдясно, попита:
— Вие ли сте Джоузеф Алойсиъс Риардън?
Не ми трябваше много време, за да разбера, че бяха ченгета. Усмихнах се насила.
— Харесвам повече името си без Алойсиъс.
— Ние сме полицаи — каза той и нехайно тикна в лицето ми легитимацията си. — Надявам се, че ще ни съдействате в издирването.
— А, това разрешително ли е? Никога не съм виждал такава карта.
Той неохотно отвори портфейла си отново и аз прочетох, че беше детектив и инспектор. Несъмнено беше точно това, което трябваше да бъде. Казваше се Джон М. Брънскил. Започнах да дърдоря, просто за да спечеля време:
— Виждал съм такива неща на биоскопите и никога не съм мислел, че ще се случи с мен.
— Биоскопи ли? — попита той със съмнение в гласа.
— Това означава филм. Така наричаме киното в Южна Африка. Впрочем аз съм оттам. И не знам как бих могъл да ви помогна във вашето разследване, инспекторе. Аз съм просто един чужденец в очите на лондончани, а всъщност и за цяла Англия. Тук съм само от една седмица — даже и от по-малко.
— Ние знаем всичко това, мистър Риардън — каза меко Брънскил.
Значи те се бяха осведомили вече за мен. Бързо действаха тези момчета — винаги съм мислел, че английската полиция е прекрасна.
— Може ли да влезем, мистър Риардън? Все пак мисля, че ще можете да ни помогнете.
Пристъпих встрани и те влязоха.
— Влезте и седнете. Има само един стол, така че някой от вас ще трябва да седне на леглото. Можете да се съблечете.
— Не е необходимо — каза Брънскил. — Няма да останем дълго. Да ви представя сержант Джървис.
Джървис изглеждаше по-твърд орех от Брънскил. Докато Брънскил знаеше тънкостите на човешката психология и владееше до съвършенство онази привидна учтивост, на която учи зрелостта, то Джървис все още имаше трески за дялкане и беше просто едно младо твърдо ченге. Но по-опасният щеше да бъде Брънскил, защото щеше да действа хитро.
— Е, какво мога да направя за вас? — казах.
— Разследваме кражба на пакет от един пощальон на «Ледър Лейн» тази сутрин — каза Брънскил. — Какво можете да ми кажете за това, мистър Риардън?
— Къде е «Ледър Лейн»? Казах ви, че за първи път идвам в Лондон.
Брънскил и Джървис се спогледаха, след което погледнаха мен.
— Хайде, мистър Риардън — каза Брънскил. — Можете да кажете много повече.
— Имате досие в полицията — неочаквано изрече Джървис.
Това беше удар под пояса. Казах с горчивина:
— И вие, копелета, никога няма да позволите да го забравя. Да, наистина имам досие. Лежах осемнадесет месеца в централния затвор в Претория — осемнадесет месеца в каменноледения пандиз, но това беше отдавна. Оттогава не съм престъпвал закона.
— До тази сутрин може би — вметна Брънскил.
Погледнах го право в очите.
— Не ми играйте изтъркани номера. Казвайте какво съм извършил според вас, а аз съвсем искрено ще ви отговоря, че не е вярно.
— Много добре — измърмори Брънскил. — Не мислите ли, сержант?
Джървис издаде някакъв отвратителен гърлен звук и каза:
— Имате ли нещо против да претърсим стаята ви, Риардън?
— За сержанти се казвам мистър Риардън — казах. — Шефът ви има по-добри маниери от вас. И повече от сигурно е, че протестирам срещу това да претърсвате стаята ми, освен ако нямате заповед за обиск.
— О, да, имаме заповед за обиск — каза Брънскил спокойно. — Хайде, сержант. — Той извади някакъв документ от джоба си и го пъхна в ръката ми. — Мисля, че ще ви се стори редовен, мистър Риардън.
Дори не си направих труда да го погледна, а го метнах на масата и хвърлих поглед към Джървис, който щателно претърсваше стаята. Не откри нищо — просто нямаше какво да открие. Най-накрая се отказа, погледна към Брънскил и поклати глава. Брънскил се обърна към мен:
— Трябва да дойдете с мен в полицията.
Мълчах и дълго време не проговорих, след което казах:
— Е, да, но ще трябва да ме помолите.
— Имали сме комедиант тук, сър — каза Джървис и ме погледна с неприязън.
— Ако не ме помолите, няма да дойда — казах. — Ще трябва да ме арестувате, за да ме заведете в полицията.
Брънскил въздъхна.
— Много добре, мистър Риардън, арестувам ви като заподозрян за съучастник в нападението срещу пощальона на «Ледър Лейн», около девет и половина тази сутрин. Така харесва ли ви?
— Става — отвърнах аз. — Да вървим.
— О, щях да забравя — каза той. — Всичко, което кажете, може да се използва срещу вас.
— Знам закона — казах аз, — даже твърде добре.
— Сигурен съм — отвърна той меко.
Очаквах да ме заведат в Скотланд Ярд, но в крайна сметка се озовах в едно малко полицейско управление. Не знаех къде се намира, защото не познавах добре Лондон. Сложиха ме в една немебелирана стая, където имаше само чамова маса и два разкривени стола. Миришеше така, както във всички полицейски участъци по света. Седнах на единия от столовете и запуших цигара след цигара. Едно униформено ченге,
