пандиза. Но все пак човек не може да има всичко, нали?
Маскъл дойде да ме види на следващия ден следобед. Седнахме в една от стаите за свиждане. Той ме погледна замислено и каза:
— Обвинението, което ви е предявено, е много сериозно, мистър Риардън, и делото ще бъде доста трудно. Освен ако убедително и недвусмислено докажете, че не сте извършили престъплението. В противен случай страхувам се, че ще бъдете осъден.
Тъкмо щях да отговоря, когато той вдигна ръка:
— Но за това ще говорим после. Сега ми кажете дали имате някакви пари.
— Всичко на всичко сто и петдесет лири. Но още не съм платил сметката в хотела — отведоха ме твърде бързо. Не изгарям от желание към обвинението ми да бъде лепнат и фактът, че не съм платил хотелската си сметка. Така че всичко, което имам, е около сто лири.
Маскъл кимна:
— Както може би знаете, за моето участие в този случай вече е платено, но не съм аз този, който ще ви защитава в съда. Това е работа на защитника и ще излезе доста скъпичко, особено като се има предвид сложността на случая. Трябва да ви кажа, че със сто лири доникъде няма да стигнете.
Вдигнах рамене и казах:
— Съжалявам, но това е всичко, което имам. — Това не беше съвсем вярно, но ми беше ясно, че и най-добрият адвокат в бранша не може да ме отърве, така че какъв смисъл имаше да си хвърлям парите на вятъра.
— Разбирам. В такъв случай съдът ще ви назначи служебен адвокат — това е обичайната практика. Лошото е, че не вие сте този, който ще го избере. Но тъй като имам малко влияние в тези среди, ще видя дали мога да задействам някои връзки, за да се сдобиете с подходящ човек за случая.
Той извади една папка от куфарчето си и я отвори.
— Искам да ми кажете какво точно се случи онази сутрин. — Той замълча. — Знам, че не сте закусвали в хотела.
— Не спах добре през нощта — казах, — затова станах рано с намерението да се разходя.
— И къде отидохте, мистър Риардън?
Трябваше бързо да измисля нещо.
— Отидох в Хайд Парк и се разхождах чак до «Раунд Понд». Има една известна сграда там — Кенсингтън Палас, но беше затворена, тъй като още беше рано.
— Трудно ми е да си представя, че могат да се срещнат много хора в Кенсингтън и Хайд Парк толкова рано. Говорихте ли с някого? Попитахте ли някого кога отварят например?
— Нямаше никой наоколо.
— Добре, какво направихте след това?
— Върнах се през парка до «Хайд Парк Корнър» и до «Грийн Парк». След това минах по «Бонд стрийт» и «Оксфорд стрийт». Беше ми интересно да разглеждам витрините, разбирате ли?
— И по кое време е било това?
— О, не знам. Да кажем, към девет и петнадесет. Вижте, вървях много бавно, просто се разхождах. Разгледах едно място, което се наричаше «Бърлингтън Аркейд», след това се спуснах по «Бонд стрийт», като зяпах витрините, както вече ви казах. Страхотни са наистина, тези в Южна Африка ряпа да ядат.
— И въобще не говорихте с никого?
— Ако знаех, че ще имам нужда от алиби, сигурно щях да намеря с кого да поприказвам — казах язвително.
— Даа, значи се озовахте на «Оксфорд стрийт». Какво направихте след това? — попита Маскъл.
— Не бях закусил, затова, когато усетих глад, влязох в една кръчма и си взех сандвич и бира. Говорих с бармана — беше ирландец. Трябва да си спомня.
— И по кое време беше това?
— Трябва да е било след десет часа, защото кръчмата беше отворена. Да кажем, било е десет и половина.
— Алибито ви не съвпада с часа на престъплението. — Той погледна за справка един лист от папката. — Трябва да ви кажа, че версията на полицията съществено се различава от вашата. А те имат доста доказателства, които могат да изтъкнат. — Той ме погледна в очите. — Трябва ли да ви посочвам опасностите, които крие рискът да лъжете адвоката си?
— Не лъжа — отвърнах възмутено.
Той заговори смело:
— Мистър Риардън, позволете да ви уведомя, че се намирате в голяма опасност. Доколкото можах да разбера, искате да заявите в съда, че сте невинен. Но трябва да ви предупредя, че поради съществуващите доказателства е много вероятно да загубите делото. Отношението на обществеността към престъпленията, в които има насилие, става все по-отрицателно и резултатът е, че съдът налага все по-тежки присъди на провинилите се.
Той замълча, за да събере мислите си, и продължи с равномерен глас:
— Не е по силите ми да знам предварително изхода на делото, но държа да ви кажа следното: ако диамантите се намерят, а вие се признаете за виновен, съдът ще е по-склонен да смекчи наказанието ви и по мое мнение присъдата ви няма да е повече от пет години и не по-малко от три. А при награда за добро държание може да се намали до две. От друга страна, ако диамантите не се намерят, а вие сте заявили, че сте невинен, тогава присъдата ви ще бъде много тежка. Казвам това, разбира се, като допускам, че е възможно, имайки предвид доказателствата. Ако трябва да го кажа на жаргон, то негова светлост, без много-много да му мисли, ще ви хвърли зад решетките. Ще ви заключи и без всякакви угризения ще изхвърли ключа. Съмнявам се, че ще се отървете с по-малко от четиринадесет години, и мога да ви уверя, че имам доста солиден опит в правенето на верни прогнози и не говоря на вятъра.
Той прочисти гърлото си.
— Е, какво ще кажете след всичко това, мистър Риардън? Какво ще правим сега?
— Единствените диаманти, които съм виждал тая сутрин, бяха по витрините на «Бонд стрийт» — казах отчетливо.
Той дълго ме гледа, без да продума, след което поклати глава.
— Много добре — каза той тихо, — ще трябва да поработя по случая, но не ви обещавам, че ще успеем. Длъжен съм да ви предупредя, че полицията има такива доказателства, които много ще затруднят адвоката на защитата.
— Аз съм невинен — продължавах да твърдя упорито.
Той не каза нищо повече. Само събра книжата си и напусна стаята, без да се обърне назад.
II
И така, седях на подсъдимата скамейка в Централния наказателен съд — «Стария Бейли». Обстановката беше много тържествена, което бе подсилено от пищните одежди и перуки, от официалностите и вежливите обръщения. А аз сякаш бях изникнал от недрата на земята, стърчах на подсъдимата скамейка като някой крал демон от пантомимен фарс и бях център на вниманието. Разбира се, най-големият ми съперник в това отношение беше съдията. Но когато човек седне на «пейката», сякаш получава негласно разрешение да играе ролята на шут и нищо не му доставя по-голямо удоволствие от това да вижда как публиката се залива от смях на неговите остроумия. Трудно ми е да си представя по-забавно нещо от съда. Наистина би било доста неприветливо място без тези майтапи, които оживяват обстановката. А и главният комик не страда от предразсъдъци и насочва сочните си забележки както към обвинителите, така и към защитата. Признавам, че много се забавлявах и се смях не по-малко от другите.
Маскъл, разбира се, беше там, но изпълняваше по-второстепенна роля. Адвокатът по защитата беше един мъж на име Ролинс. Точно преди да започне делото, Маскъл се беше опитал да ме накара да променя решението относно моята невинност. Той каза:
— Мистър Риардън, искам още веднъж да премислите последствията от загубването на делото. Не
