процеса и изявленията на съдията по мой адрес щяха да ги откажат от благородното намерение да намалят присъдата ми.
Двадесет дълги години!
Стоях безучастно, докато един от охраната четеше подробностите по моето дело на този, който приемаше затворниците. Той се подписа в някаква книга и като откъсна един лист, каза:
— Тялото е прието. Това е разписката за тялото.
О, Господи, помогни ми! Точно това каза: «Тялото е прието.» В затвора просто преставаш да бъдеш човек. Ти си едно тяло, някакъв ненужен предмет, просто ходещ статистически факт. Нещо, което е предназначено да бъде прехвърляно и командвано, така както Британската пощенска служба си играеше с малката жълта кутийка с диаманти. Ти си някакъв чувал, пълен с кръв и черва, които трябва да бъдат хранени в определено време. Също толкова важно е да забравиш, че имаш мозък.
— Ей ти, хайде! — каза този, който приемаше «телата». — Оттук!
Той отключи една врата и застана отстрани, за да мога да вляза. Вратата се затръшна зад мен и аз чух щракването на ключалката. Стаята беше пълна с мъже от всякакъв вид и род, ако съдех по дрехите им. Можеха да се видят джинси, а също бомбета и раирани панталони. Никой не говореше. Стояха, забили погледи в пода, и го изучаваха, сякаш беше най-важното нещо на света. Предполагам, че всички се чувстваха като мен — бяхме като птици, на които са подрязали крилата.
Поседяхме в тази стая доста дълго време, като се чудехме какво ще последва. Някои от присъстващите, включително и аз, имахме горе-долу някаква представа, тъй като не ни се случваше за първи път. Но се почувствах малко неспокоен, тъй като никога преди това не съм бил в английски затвор. Думите на Маскъл за трудностите, които съпътстват опасните затворници, започнаха да ме плашат.
Най-накрая започнаха да ни извеждат един по един в строг азбучен ред. Аз трябваше да почакам доста, тъй като Риардън е назад в азбуката. Но и моят ред дойде и един полицай ме поведе по някакъв коридор до една канцелария.
И тъй като по принцип затворниците никога не биват канени да сядат, аз застанах до бюрото и започнах да отговарям на въпросите, а един друг служител старателно записваше отговорите. Пита ме за името ми, мястото на раждане, за имената на баща ми и майка ми, за моминското й име, за близки роднини и професия. През цялото време изобщо не ме погледна — за него аз не бях човек, а машина за информация — просто натискаш едно копче и тя потича.
Наредиха ми да изпразня джобовете си и аз изсипах съдържанието им върху бюрото. Преровиха всичко най-щателно, преди да го приберат в една брезентова торба. След това ми взеха отпечатъците и потърсих нещо, с което да изтрия пръстите си, но не открих. Скоро разбрах защо. Един надзирател ме отведе в някаква гореща, пълна с изпарения стая, където ми наредиха да се съблека. Взеха ми дрехите, щяха да ми ги върнат след двадесет години. Щях да бъда абсолютен щастливец, ако още бяха на мода. След като се изкъпах, облякох затворническите дрехи — обичайните сиви одежди. Кройката беше отчайваща и аз с тъга си помислих за шивача на Макинтош.
Последва разходка до лекарския кабинет, което за мен си беше чиста бюрократщина. Не можех да разбера защо медицинският преглед не се извършваше непосредствено след банята, когато човек е съблечен. Както и да е, съблякох се внимателно и след това още по-старателно се облякох. После ме разпределиха за работа. Бях първа класа — годен за всичко.
Един надзирател ме отведе в огромна зала, по стените на която се виждаха вратите на килиите с железни стълби, които създаваха усещането за авариен изход.
— Ще ти кажа само веднъж. Това е зала «С» — каза полицаят.
Шумно изкачихме няколко стъпала и спряхме на площадката пред една килия, която той отключи.
— Тази е твоята.
Влязох вътре, а зад мен вратата се затръшна с някакъв студен звук на фатална безвъзвратност. Постоях така известно време, без да гледам нещо определено. Умът ми бе отказал да работи — стачкуваше. След около може би петнадесет минути се хвърлих на леглото и си изплаках очите.
След това се почувствах по-добре и бях в състояние да помисля разумно. Размерите на килията бяха около двадесет на седем стъпки и може би осем стъпки висока. Стените бяха боядисани с блажна боя — в обичайното зелено, с което се боядисват поправителните домове. Високо горе в една от стените имаше малко прозорче с решетки. Вратата изглеждаше толкова здрава, сякаш можеше да устои на артилерийски обстрел, и, разбира се, имаше шпионка.
Мебелировката, ако това, което имаше вътре, можеше да се нарече така, беше доста разпръсната — намираха се всичко на всичко едно легло с железни табли, дървена маса и стол, умивалник и кана, леген, нощно гърне и една празна полица. Да се проучи къде какво има в една затворническа килия е най-лесна задача, която човек може да си постави. За три минути бях огледал всичко — три одеяла, два чаршафа, един неравен дюшек, някаква риза, чифт филцови пантофи, една тънка кърпа, която не попиваше, лъжица и чаша. Правилата и забраните, които трябваше да се спазват в затвора, както и една брошура с допълнителна информация висяха на една връв на пирон, забит в стената.
За три минути бях изучил всичко, което можеше да се научи за тази килия. Чудех се какво ли щях да правя тук още двадесет години. И в този миг реших, че трябва да укротя любопитството си и да потисна импулсите на мисълта. Пред себе си имах твърде много време, в което почти нищо интересно нямаше да се случи, така че всяко ново преживяване трябваше ревниво да се пази.
Стените на затвора изведнъж започнаха да приемат физически измерения. Почувствах как се възправят срещу мен — плътни и силни. Преживях този четвърт час в клаустрофобичен страх, след което това усещане ме напусна и спрях да треперя.
Още в следващата минута наруших обещанието си да потискам импулсите на любопитството, като зачетох брошурата, което се оказа абсолютно необходимо. Бях нов ученик в това училище и колкото по- скоро научех триковете, толкова по-добре. Имаше безброй номера, които старите пушки можеха да изиграят на новодошлия, а аз съвсем не исках да им се вържа.
Интересни неща пишеше в тази брошурка. Разбрах, че другата риза бе предназначена да служи за пижама, че гасяха светлините в десет и половина, а звънецът за събуждане се чуваше в шест и половина сутринта, също така се споменаваше за бръснач, който трябва да връщам след използване. Имаше и някои полезни съвети как да се измъкнеш от затвора.
Например можех да отнеса случая си към Апелационния криминален съд и ако там не успеех, имах право да се обърна към държавния адвокат, който да изложи случая пред Камарата на лордовете. Беше ми позволено да пращам молби до министъра на вътрешните работи и да пиша до члена на парламента в моята страна.
Не можех да си се представя в нито едно от тези начинания. Не бях достатъчно близък с министъра на вътрешните работи, за да се впускам в каквато и да е кореспонденция, а пък членът на парламента от моята страна беше на порядъчно разстояние оттук — на шест хиляди мили.
Изчетох цялата брошура, след което я минах още веднъж. Нямаше какво друго да правя, така че реших да я науча наизуст. Все още четях, когато светлината изгасна.
IV
Звънецът иззвъня. Отворих очи и ми трябваха няколко минути, за да осъзная къде се намирам. Облякох се бързо, оправих леглото и го изправих в единия ъгъл на килията. Седнах на един стол и зачаках. Междувременно чух тих метален звук откъм вратата, което ми подсказа, че ме наблюдаваха през шпионката.
Ключалката щракна остро и вратата се отвори. Изправих се и надзирателят влезе. Критично огледа килията и закова погледа си върху мен.
— Ти си нов тук. Прочете това на стената, нали? — каза той и кимна към брошурата на масата.
— Да, прочетох го.
— Леглото не трябва да стои в този ъгъл, а книгата трябва да отиде там, където си я намерил. Ще се
