— В тях посочва ли се къде може да бъде открит той?
Брънскил:
— Ъъъ… Да.
Ролинс:
— Престъпление ли е да закупиш продукти от известна фирма за хранителни стоки?
Брънскил (остро):
— Разбира се, че не.
Ролинс:
— Казва ли се в тези анонимни писма, че обвиняемият е собственик на «Кидикар Тойс Лимитид»?
Брънскил (с чувство на неудобство):
— Да.
Ролинс:
— Престъпление ли е да притежаваш фирма като «Кидикар Тойс Лимитид»?
Брънскил (с изчерпващо се търпение):
— Не.
Съдията:
— Не, не съм сигурен. Всеки, който така преиначава английския език, за да получи подобна отвратителна комбинация от звуци като «Кидикар», трябва да бъде считан за престъпник.
Съдът се огласи от смеха на присъстващите.
Ролинс:
— Ще отречете ли, инспекторе, че цялата работа по това дело е свършена от друг вместо вас? Ще отречете ли, че ако не бяхте получили тези злонамерени съобщения, обвиняемият нямаше да седи сега на подсъдимата скамейка?
Брънскил:
— Не мога да отговоря на този въпрос. Той щеше да бъде заловен.
Ролинс:
— Така ли? Възхищавам се на вашата убеденост.
Брънскил:
— Щеше да бъде заловен.
Ролинс:
— Но не толкова бързо.
Брънскил:
— Може би.
Ролинс:
— Като какъв бихте окачествили вашия загадъчен информатор — като човек, който има зъб на обвиняемия, или като обикновен доносник?
Брънскил (като се усмихваше):
— По-скоро съм склонен да мисля за него като гражданин със силно развито чувство за отговорност.
Страхотен майтап! Макинтош — със силно развита обществена отговорност. Но, ей богу, страшно умни бяха тези двамата. За първи път видях тази кошница в «Кидикар» и естествено изобщо не бях звънял във «Фортнъм» за нея. Номерът на мисис Смит с пазаруването беше дал добри резултати. Нито пък знаех, че съм притежавал «Кидикар Тойс Лимитид». И имах достатъчно време да докажа обратното. Наистина ужасно ме бяха изиграли — подхвърлиха ме на закона като птиче, на което са отрязали крилете.
След тези реплики не се случи нищо особено. Изиграх моята част от представлението, въпреки че беше безполезно. Представителят на обвинението ме направи на пух и прах, а Ролинс неохотно се опита да замаже положението, но естествено усилията му не се увенчаха с успех. Съдията прегледа доказателствата и като погледна съдебните заседатели, даде ясно да се разбере, че трябва да ме обявят за виновен. Оттеглиха се само за половин час — време, достатъчно за така нужната цигара, а решението беше готово още преди това.
Съдията попита дали имам нещо да кажа. Успях да изрека:
— Аз съм невинен.
Никой не обърна много внимание на думите ми — бяха твърде заети да наблюдават съдията, който подреждаше книжата си, и с радостно вълнение очакваха присъдата. Той се посуети доста дълго време, за да се увери, че вниманието на всички в залата е съсредоточено върху него, и започна да говори със съдбовни нотки в гласа:
— Джоузеф Алойсиъс Риардън, признат сте за виновен за извършване на насилствена кражба на диаманти на стойност сто седемдесет и три хиляди лири стерлинги. На мен се пада отговорността да произнеса присъдата за това престъпление. Но преди да го направя, бих искал да кажа няколко думи за участието ви в деянието.
Всичко ми беше ясно — старият симпатяга не можеше да устои на изкушението да покаже висшестоящото си положение и да «омае» публиката — наистина лесна задача, когато си на сигурно място.
— Един английски гражданин е безмилостно и грубо нападнат в момент, когато извършва своите обичайни задължения. Самият той не е знаел, че носи такъв ценен предмет, който за него несъмнено би представлявал едно неизказано богатство. И именно заради тези скъпоценности той е бил нападнат.
Диамантите не са открити и вие, Риардън, не сте проявили желание да съдействате за тяхното намиране, въпреки че ви е било добре известно, че съдът би проявил снизходителност. Но сега вие не бихте могли да очаквате смекчаване на вината.
Бях озадачен от вашето упорство и мълчание, но учудването ми намаля, когато направих едно елементарно математическо изчисление. Обикновено престъпление с насилие като вашето, което се счита за отвратително деяние в нашата страна, плюс загубата на състояние в размер на сто седемдесет и три хиляди лири стерлинги се наказва с тежка присъда — лишаване от свобода за четиринадесет години. Все пак моите изчисления ми показват, че за тези четиринадесет години вие ще получавате годишен доход, не по-малък от дванадесет хиляди триста и петдесет лири, необложен с данък, тъй като това е имуществото, което вие сте откраднали, разделено на четиринадесет. Бих добавил също така, че тази сума е значително повече от заплатата на един от съдиите на Нейно величество — като мен например, — факт, който може да бъде проверен в алманаха «Уитакър».
А дали загубата на четиринадесет години свобода и понасянето на не твърде приятните условия в нашите затвори си струва парите, е въпрос, по който може да се спори. Вие очевидно смятате, че е така. Не е работа на съда да осигурява най-доброто, което може да се извлече от едно престъпление, така че не бива да ме обвинявате за това, че се опитах да намаля годишния ви доход като затворник.
Джоузеф Алойсиъс Риардън, осъждам ви на двадесет години лишаване от свобода в затвор, който съответните власти намерят за подходящ.
Обзалагам се, че Макинтош се е пръснал от смях, като е чул това.
III
Съдията беше прав, когато спомена за «не особено приятната обстановка в нашите затвори». Този, в който ме отведоха, беше ужасен. Приемното помещение беше препълнено. Днес съдиите май бяха преработили. Имаше много чакащи, които се мотаеха безцелно. Чувствах се страшно окаян. В края на краищата никой не притежава такава сила на духа, че да понесе произнасянето на двадесетгодишна присъда с абсолютно хладнокръвие.
Двадесет години!
Бях на тридесет и четири. Ще бъда на петдесет и четири, когато изляза. Може би малко по-малко, ако успеех да ги убедя, че съм добро момче. Но това би било дяволски трудно, като се имат предвид думите на съдията. Всеки съд, пред който се изправех за преразглеждане на делото, щеше да прочете протоколите на
