— Лекарите не очакват да оживее — каза тя с равен глас.
В стомаха си усетих зееща празнота.
— Господи! Това е ужасно. Кога се случи?
— Онзи ден. Блъснали са го и не са спрели.
Малките детайли от мозайката започнаха да се нареждат. Станало е точно по времето, когато Фетфейс беше напълно убеден, че не съм Риардън, а и имаше адреса на Макинтош в тефтера си.
— Не е било нещастен случай. Бил е разкрит.
Когато проговори, гласът й беше изтънял:
— Това е невъзможно!
— Какво му е невъзможното?
— Само ние тримата знаехме.
— Това не е вярно. Успях да изиграя един от «Бегълците» и в тефтера му видях адреса на «Англо- скотиш». Точно затова помислих, че може би подслушват телефона. — Поех си дълбоко въздух. — Пазете се, мисис Смит.
Имах много причини да го кажа — не само от хуманна гледна точка. Ако Макинтош умреше и «Бегълците» убиеха мисис Смит, тогава с мен беше свършено. Най-доброто, което щеше да се случи при това положение, беше да ме пратят обратно в затвора да доизлежа присъдата си.
Но не беше само това. Щяха да ме съдят за посегателство над служител на затвора. Бях ритнал старшия надзирател в лицето и той си беше счупил крака и заради това щяха да ми лепнат още пет годинки.
Ако нещо се случеше с Макинтош и мисис Смит, нямах никаква надежда да докажа каквото и да било в моя полза. Непоклатимата надеждна система за сигурност на Макинтош се беше разбила на пух и прах пред очите ми. От слушалката се чуха някакви приглушени гласове и пращене.
— Какво беше това?
— Как са могли да разберат адреса?
— Точно сега това няма значение. Цялата тази история ни излезе много солена и най-доброто, което можем да направим, е да си плюем на петите.
— Какво стана със Слейд? — попита тя с остър глас.
— Той изчезна — отвърнах уморено. — Бог знае къде е сега. Може би са го качили на някой руски товарен самолет за Ленинград. Провалихме се, мисис Смит.
— Почакайте — каза тя и пет минути не чувах нищо освен натрапчива тишина. Забелязах, че един мъж стоеше отвън, гледаше ме и нервно потропваше с крак. Изгледах го кръвнишки и му обърнах гръб.
Мисис Смит се обади отново.
— Ще бъда на аерогара «Шенън» след три часа. Имате ли нужда от нещо?
— О, господи, разбира се. Най-вече от пари, много при това, и от нова самоличност.
— Защо да не използваме истинското ви име. Куфарът и паспортът ви са тук. Ще ги взема с мен.
— Стойте далече от кантората «Англо-скотиш» — предупредих я аз. — И внимавайте да не ви следят. Знаете ли как да се отървете от преследвачите?
Гласът й, когато ми отговори, беше студен:
— Не съм вчерашна. Ще се видим на «Шенън» след три часа.
— Не става. Летищата не са подходящи за хора, които са преследвани. Сигурно са пълни с ченгета. Не забравяйте, че съм търсен от полицията, а Брънскил току-що е пристигнал в Ирландия. — Обърнах се и видях, че при кабинката се беше образувала опашка. — Вземете такси до «Сейнт Джордж хотел» — ще ви чакам отпред. Може би ще съм с кола.
— Добре, ще взема и парите. Колко искате?
— Колкото можете да вземете, без да будите подозрения. Наистина ли ще успеете за три часа?
— Ако не ми се бъркате — каза тя язвително и затвори.
Върнах слушалката на мястото й и отворих вратата. Първият, който стоеше на опашката, подметна саркастично:
— Къде телефонирахте? В Австралия ли?
— Не — погледнах го безизразно аз, — Пекин.
Минах покрай него и закрачих по улицата.
II
Оказа се, че е лесно да наемеш кола — нямаше никакви проблеми с английското разрешително. Тези коли обикновено не са от най-добрите, но успях да се сдобия с «Кортина–1500», която се надявах да ме измъкне от беда или да ми навлече такава достатъчно бързо.
Пристигнах рано пред хотела и паркирах от другата страна на пътя на около двеста метра. Минаха няколко таксита, но нямаше никаква мисис Смит в тях. Най-накрая тя пристигна само с петнадесет минути закъснение. Стоеше на тротоара, където я беше свалило таксито. До нея имаше два куфара и портиерът на хотела предложи да й помогне. Видях я как махна с ръка в знак на отрицание и той се върна разочарован обратно в хотела, докато тя несигурно се оглеждаше около себе си. Оставих я нарочно да се пече на този огън, защото исках да се убедя, че никой не проявява съмнително голям интерес към нея.
След десет минути стигнах до извода, че ако не я приберях, то някой друг щеше да го стори, защото тя изглеждаше дяволски привлекателна в ластичния клин, деколтираната блузка и късото сако, така че се влях в потока от коли, обърнах и спрях пред хотела.
— Имате ли нужда от превоз, мадам?
Тя се наведе да погледне в колата, зелените й очи мятаха искри.
— Къде беше? — попита тя мило. — Вися тук като глупачка. Едва се отървах от досадниците.
— Това са те, ирландците. Не могат да устоят на никое хубаво момиче. Качвай се. Аз ще прибера куфарите в багажника.
Три минути по-късно вече се носехме по пътя към Крейтлоу.
— Бързо пристигна. Трябва да си хванала самолета веднага.
Тя беше вперила поглед напред.
— Дойдох със собствения си самолет.
— Да, да… Смелият авиатор! Това може да се окаже полезно, но за какво ли?
— Не ми хареса едно нещо, което каза по телефона.
— И какво е то?
— Говореше, че трябва да изоставим тази работа. Не ми се понрави, честно казано.
— На мен също. Но има някои неща, с които трябва да се съобразя, а и нямам големи надежди, че ще се отърва леко.
— Защо изпусна Слейд?
— Не съм. Отведоха го.
— Все пак си можел да направиш нещо.
Погледнах я косо.
— Щеше ли да бъдеш доволна, ако бях прерязал гърлото му, докато спи?
Тя ме погледна учудено.
— Защо, аз… — каза тя и замлъкна.
— Много е лесно да критикуваш отстрани. Тези «Бегълци» са невероятни, сигурността им е хиляди пъти по-здрава, отколкото предполагахме. Слейд мислеше, че може би са руски екип — субсидирани от тях и дори тренирани там. Но едно нещо е сигурно — те не са банда обикновени престъпници.
— По-добре да ми разкажеш всичко. Но първо искам да знам къде отиваме.
— Искам да хвърля един поглед на къщата, в която бяхме заточени. Може би ще можем да разберем нещо повече, но честно казано, се съмнявам. Чух шефа им да говори за напускане на мястото. В крайна сметка така се случи.
Хубавото на ирландските пътища е, че не са натоварени и се движехме толкова бързо, че още когато
