бях на половината от разказа за моите изпитания, видяхме пожарните.
— Ето това е обектът — казах аз и отбих от пътя на порядъчно разстояние от мястото на действието.
Цялата къща беше изгоряла. Мисис Смит погледна обгорелите останки и каза:
— Чудя се защо шефът е наредил да напуснат къщата. Изглежда, сякаш тя го е изоставила. Защо ще му трябва да я изгаря?
— Не той, аз я подпалих — заявих самодоволно. Подадох глава от прозореца и махнах на минаващия мотоциклетист, който идваше от посоката на пожара, да спре.
— Какво се е случило там?
Мотоциклетистът, кокалест възрастен човек, бавно зави и спря.
— Станал е пожар — каза той и ни поздрави с беззъба усмивка. — Напомня ми на размириците. Наистина.
— Има ли ранени?
— Да, намерили са един окаян джентълмен в къщата — станал на въглен, горкият.
— Това е ужасно! — казах аз.
Старият човек се наведе и се взря в мен.
— Да не би да ви е приятел?
— О, не. Просто минавахме и видяхме пожарните.
— Просто питате от любопитство — съгласи се той. — Но тук има някаква загадка. Имаше и други хора в къщата и те всички са избягали. «Охраната» се чуди защо.
— «Охрана» ли?
— Това са враговете на всички добри и мирни хора — каза старецът. — Мъжете в синьо. — Той посочи пътя. — В Англия ги наричат полицаи.
На около стотина метра беше спряла полицейска кола. Не можеш да ги объркаш. Един полицай вървеше към нея. Погледнах към мисис Смит.
— Не е ли време да тръгваме вече, скъпа? Довечера трябва да сме в Роскомън.
— Роскомън ли казахте? — попита старецът. — Но вие сте в грешна посока.
— Ще се отбием да видим едни приятели в Енис.
Старецът беше страшно съобразителен.
— А, тогава карайте направо! — Той се отлепи от колата. — Пожелавам ви успех в Ирландия — на вас и на вашата красива дама.
Усмихнах му се и включих амбреажа. Минахме бавно покрай полицейската кола. Погледнах в огледалото, но не забелязах никакво раздвижване и намерение да ни последват.
— Ако направят пълна аутопсия на тялото, по всяка вероятно ще намерят куршум.
— Уби ли го? — попита мисис Смит и гласът й беше толкова студен и равен, сякаш ме беше попитала дали съм спал добре.
— Не аз. Беше случайно, малко или много. Той се застреля в боричкането. — Отново погледнах в огледалото. — Той беше прав, знаеш ли.
— Кой?
— Старецът. Наистина си красива. — Не й оставих време да умува какво да отговори, а продължих направо: — Как е Макинтош?
— Телефонирах в болницата, преди да напусна Лондон. Няма никаква промяна. — Тя се обърна към мен: — Мислиш, че не е било нещастен случай, така ли?
— Как е станало?
— Пресичал е някаква улица в Сити късно вечерта. Един човек го открил до тротоара. Който и да го е ударил, не е спрял.
— Този Джоунс по същото време знаеше, че не съм Риардън. Не мисля, че е нещастен случай.
— Но откъде са разбрали?
— Аз не съм им казал и затова оставате ти или Макинтош.
— Не съм аз — отговори бързо тя. — А и защо той ще го казва? — Вдигнах рамене и тя замлъкна за известно време, след което каза бавно: — Той винаги е преценявал добре хората, но… — Тя спря.
— Но какво?
— Имаше 40 хиляди в швейцарска банка и ти знаеше номера на сметката.
Погледнах я. Тя беше вперила поглед право напред, седеше изправена на седалката, а на бузите й бяха избили розови петна.
— Ето какво било, значи мислиш, че съм се продал на «Бегълците», така ли?
— Можеш ли да намериш други обяснения?
— Не много — съгласих се аз. — Като заговорихме за пари — колко донесе?
— Приемаш моята хипотеза прекалено спокойно. — Гласът й трепереше.
Въздъхнах и спрях колата встрани от пътя. Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих пистолета, който бях взел от Джоунс. Подадох й го с дулото към мен.
— Щом си толкова сигурна, че съм ви издал на «Бегълците», нека да привършим бързо цялата история. Вземи пистолета и направи с мен това, което се прави в такива случаи.
Лицето й побеля, когато отначало видя пистолета, но после се изчерви и сведе ресници, за да избегне погледа ми.
— Съжалявам — каза тя тихо. — Не трябваше да го казвам.
— По-добре е така, иначе все още щеше да се измъчваш с тази мисъл. Само двамата трябва да се борим и ако не си вярваме, няма да стигнем доникъде. А сега на въпроса. Значи си сигурна, че по никакъв начин не си се изпуснала за операцията?
— Абсолютно.
Сложих пистолета настрани.
— Аз също. Затова остава само Макинтош.
— Не мога да си го представя.
— С кого се е видял той точно преди злополуката?
Тя се замисли.
— Срещнаха се с министър-председателя и с водача на опозицията. И двамата се тревожеха от изчезването на Слейд. Ще има избори. И министърът, и водачът на опозицията трябва да са информирани за събитията.
— Или за липсата на такива. Предполагам, че Макинтош може би е дал информация. Някой друг?
— Да, лорд Тагарт и Чарлз Уилър. Уилър е член на парламента.
— Знам за Тагарт. Бил е шеф на Слейд по едно време. — Но името Уилър смътно ми говореше нещо. — Защо се е видял с Уилър?
— Не знам.
— Ако Макинтош реши да каже на някого за операцията, ще те осведоми ли?
— Никога не е крил нищо от мен, поне аз не знам да го е правил. — Тя замълча и после каза: — Но го блъснаха, преди да дойде при мен.
Замислих се над това, но не стигнах до никакъв съществен извод. Въздъхнах и казах:
— Да пукна, ако продължа да те наричам мисис Смит, а още повече Люси. Как се казваш?
— Добре — каза тя примирено. — Можеш да ме наричаш Алисън.
— Какво ще правим сега, Алисън?
Тя отвърна решително:
— Ще проверим ирландските адреси, които си намерил в тефтера на Джоунс. Първо в Конглас, а след това, ако е необходимо, и в Белфаст.
— Може и да не е толкова лесно. За Конглас беше написано само: «Изпратете Таафе в къщата на Конглас.»
— Все пак ще опитаме. Не е далече.
