III
Резервирахме стаи в един хотел в Голуей и веднага потеглихме за Конглас, който се намираше на двадесет и пет мили на запад по крайбрежието. От картата не се разбираше дали може да се намери хотел на запад от Голуей, и то късно през нощта, затова искахме да сме сигурни.
Конглас се оказа доста голямо място на брега на тесен морски залив. Къщите бяха пръснати, със сламени и сведени ниско долу покриви, за да предпазват от западните бури, и пред всяка имаше купа торф. Картинката въобще не изглеждаше обещаваща.
Изключих мотора и колата спря.
— Какво ще правим сега? Не знам откъде можем да започнем в място като това.
Алисън се усмихна.
— Но аз знам — каза тя и излезе от колата. Една стара жена с мъка вървеше по пътя. Беше облечена в черно от главата до петите, а лицето й беше като попарена от сланата ябълка. Алисън я поздрави и да не се казвам Станарт, ако не я чух да бръщолеви на някакъв неразбираем език.
Както винаги става, когато някой слуша разговор на чужд език, който не разбира, на мен ми се струваше, че те говорят за всичко — като се започне от сегашната цена на картофите до войната във Виетнам. Имах чувството, че няма никога да спрат, но видях как Алисън отстъпи и старата жена продължи по пътя си.
— Не знаех, че говориш ирландски.
— О, да, знам келтски — отвърна тя, сякаш това е най-обикновеното нещо на света. — Хайде, ела.
Направих една крачка.
— Къде отиваме?
— Към мястото, където могат да се разберат много неща — местния магазин.
Мястото ми беше някак познато. Бях виждал много като него в бедните квартали на Австралия и в отдалечените африкански провинции. Като дете наричах тези места «магазини за всичко», където имаше каквото си пожелаеш. Но тукашният магазин имаше и допълнителна атракция — бар.
Алисън отново се впусна да говори на ирландски, а думите минаваха покрай ушите ми като древна египетска песен. Тя се обърна към мен и попита:
— Пиеш ли уиски?
— Разбира се.
Очарован наблюдавах бармана, който правеше невъзможни усилия, за да изсипе цялата бутилка в една чаша. В Ирландия една чаша уиски представлява десетинка от цялата бутилка и мъжете им са здрави пиячи. Алисън каза:
— Едната е за него. Поговорете си — казва се Сийн О’Донован. Аз ще се присъединя към дамите в другия край. Мъжете разговарят по-добре, когато са на чашка.
— «Говори с него»! Нямам нищо против, но какво да правя, когато ми говори?
— О, Сийн О’Донован говори английски — каза тя и се отдалечи.
— Да — каза меко О’Донован, — знам английски. Бях в британската армия през войната. — Той сложи чашите на тезгяха. — На почивка ли сте?
— Да, минавахме оттук. Решихме да прекараме отпуската в пътуване. Страната ви е много красива, мистър О’Донован.
Той направи опит да се усмихне и иронично каза:
— Вие, англичаните, винаги сте я харесвали. — Той вдигна чашата си и каза нещо на ирландски, което не разбрах, но жестът беше очевиден, затова отвърнах на тоста на английски.
Поговорихме за неща, каквито обикновено се обсъждат с барманите в кръчми, и накрая започнах да приближавам същността на въпросите, които исках да му задам.
— Знам, че един мой приятел е в Ирландия, но все не успяваме да се засечем. Чудех се дали е тук. Името му е Джоунс. — Звучеше глупаво, но реших да го кажа.
— Да не би да е от Уелс?
— Съмнявам се. Англичанин е — усмихнах се аз.
О’Донован поклати глава.
— Не съм чувал. Може да е в Голямата къща. Но те не допускат никого там. Купуват продуктите си от Дъблин и изобщо не обръщат внимание на местните търговци. Баща ми, който държеше това място преди мен, през целия си живот снабдяваше къщата.
Това звучеше обнадеждаващо. Съчувствено казах:
— Те са много надменни, нали?
Той вдигна рамене.
— Собственикът не идва често — само веднъж или два пъти годишно от Другия остров, нали разбирате?
Отне ми двадесет секунди, за да разбера, че О’Донован имаше предвид Англия.
— Значи собственикът е англичанин?
О’Донован ме изгледа косо.
— Изглежда, че той е поредният англичанин, който си е харесал част от Ирландия. — Гледах загрубялото лице на О’Донован и се питах дали е активен член на ИРА. Изглежда, че можеше да понася англичаните дотогава, докато си стояха в Англия, въпреки че дружелюбно разговаряше с мен.
Той вдигна ръка.
— Казах «изглежда» и точно това имах предвид, тъй като вчера четох във вестника, че човекът въобще не е англичанин.
— Значи го пишат във вестниците, така ли?
— Защо не? Говори в парламента на Другия остров. Не е ли странно това, че не е англичанин?
— Да, наистина — казах аз. Връзките ми с английския парламент бяха ограничени, да не кажа никакви, и не знаех правилата за постъпване.
— И какво, ако не е англичанин?
— О, това пък съвсем не си го спомням. Идваше от някакво малко място далече в Европа. Но е много богат човек. Има всичките пари на света, които американските Кенеди не са успели да докопат още. Идва тук с една голяма яхта, която сега е закотвена в залива, и тя е колкото английската кралска яхта, ако не и по-голяма. Такава разкошна лодка никога не е идвала в наши води преди.
Заможен и чуждестранен член на парламента! Не беше толкова обещаващо, колкото си помислих в началото, въпреки че беше страшно любопитно. О’Донован поклати глава.
— Все пак може би мистър Уилър е по-богат от фамилията Кенеди.
Уилър!
Всяка клетка в главния ми мозък моментално трепна. Вниманието ми се изостри до крайност. Това беше името на онзи член на парламента, с когото Макинтош беше говорил в деня преди злополуката. Бавно оставих чантата си.
— Мисля да пийнем още по едно, мистър О’Донован.
— Колко мило. Знаете ли, мисля, че вие самият сте от вестниците. — Отворих уста да кажа нещо, но той ми намигна: — Тихо, тихо, няма защо да се плашите, няма да ви издам. Идвали са и други лондонски репортери, а и един американски, и всички са се опитвали да разпитват за Уилър, за да публикуват във вестниците, но никой не прояви такова остроумие — да доведе ирландско момиче със себе си.
— Мислех, че ще ми помогне по някакъв начин — отговорих уклончиво.
Той се наведе през тезгяха и се огледа, за да види Алисън, която оживено разговаряше с група жени, заметнати с черни шалове.
— Тя не е учила езика на запад. Може би в Уотърфорд.
— Да, спомена, че е живяла там — потвърдих аз. — Но сега живее в Дъблин.
О’Донован кимна със задоволство, щастлив, че е отгатнал. Той вдигна чашите, но се спря и погледна през рамото ми.
— Вижте, идва Сиймъс Линч от Голямата къща. Няма да му казвам какъв сте.
Обърнах се и видях един мъж, който се приближаваше към бара. Той беше много тъмен ирландец,
