— Не знам. Мисля, че министър-председателят е имал пълно доверие в Макинтош по отношение на мерките за сигурност. — В гласа му се долавяше нарастващо недоволство.
Значи Макинтош е отговарял за мерките за сигурност по отношение на елита на обществото. Това даваше отговор на въпроса: «Кой дърпа конците?» Бих могъл да си представя министър-председателя да очаква от Макинтош да заподозре някой член на левите или десните радикали, но кой би си позволил да обвини един виден бизнесмен, който успешно се издига във висшите кръгове. Идеята беше направо смешна.
— Значи Макинтош е имал недоказуеми подозрения и не е искал да обвинява без точни доказателства. Затова е държал устата си затворена, докато не хване Уилър на местопрестъплението.
— Това трябва да е причината — съгласи се Армитидж. — Той ви възлага задачата и ви слага до Слейд под маската на крадец на диаманти. — Лека усмивка разведри строгите му черти. — Наистина гениално измислено. Но той не ви е предупредил за Уилър.
— Не съм и очаквал — с равен глас казах аз. — На този етап не беше нужно да знам. — Потърках брадичката си. — Но очаквах, че е казал поне на мисис Смит.
— Не е, но на това ще се върна по-късно. — Армитидж се наведе напред. — Когато вие и Слейд избягахте, Макинтош се е видял с Уилър. Установихме, че това е станало в неговия клуб. Провели са разговор, в който Макинтош е разкрил кой всъщност сте вие. Така… е била издадена тайната.
Премигнах невярващо, след това затворих очи и се излегнах на възглавницата.
— Направил го е нарочно? — казах меко аз.
— О, да, той е искал да накара Уилър да постъпи прибързано и така необмислено да се издаде. Целта му е била да го хване в деликатна и издайническа ситуация. Очевидно вие сте били лесно заменим.
Отворих очи и погледнах Армитидж.
— И винаги съм бил. Това е професионален риск — казах аз и си помислих, че Алек Макинтош е долно, мръсно копеле.
— Както и да е, Уилър е бил принуден да действа прибързано, но не мисля, че е постъпил необмислено — каза Армитидж замислено. — Същия ден Макинтош е бил прегазен от кола. Задържахме всички коли на Уилър за съдебен оглед и съм почти сто процента сигурен, че ще открием някаква улика, макар че мина доста време от инцидента. Мисля, че е било извършено от ирландския му шофьор.
— Или от китайския му готвач.
Армитидж повдигна рамене.
— И така, Макинтош постъпва в болницата в безсъзнание. Бил е прегазен на път за офиса, където го е очаквала мисис Смит. Дали е имал намерение да й каже или не, никога няма да узнаем. Но по това време никой в управленческите среди не е знаел за Уилър. Разбирате ли какво имам предвид, като казвам, че операцията е била строго секретна?
— Един високопоставен служител на Уайтхол, какъвто сте вие, не би се появил в Малта като гръм от ясно небе просто така. Нещо трябва да се е случило.
— Да, така е. Макинтош умря. Направил е застраховка и е описал с подробности вида и целите на акцията в писмо, което е изпратил на адвоката си точно преди срещата с Уилър. На плика било написано: «Да се отвори само след смъртта ми.»
Армитидж се втренчи в мен.
— И така, Макинтош остава в ръцете на лекарите. Не е бил мъртъв, но едва ли е можел да се нарече и жив, като имаме предвид състоянието му. Поддържали са го благодарение на развитата съвременна медицинска техника и на хуманния дълг на лекарите. Той не бе предвидил такава възможност. Онзи проклет плик е бил в адвоката му две седмици преди да почине Макинтош и ако не бяхте вие и вашите действия, сега щеше да е твърде късно да прочетем съдържанието му.
— Да, дотук — добре. Но как стигнахте до мен? Макинтош не е знаел къде се намирам.
— Отправихме се по петите на Уилър. Чудехме се как да се справим с него, когато видяхме, че вие сте свършили всички вместо нас. — Той се усмихна. — Вашите методи на действие са директни, да не кажа, прекалено директни. Допуснахме, че може би се намирате някъде наоколо, затова доведохме хора, които могат да ви разпознаят.
— Брънскил и сие. Значи сте хванали Уилър.
Той поклати глава.
— Не. Уилър, както и Слейд, са мъртви. Отнесли сте се към задачата много отговорно, ако мога да се изразя така. Специалният отдел сега е по следите на подразделенията от империята на Уилър — явните и нелегални клонове. Мисля, че няма да се справят много бързо, но това вече не е от вашата област. — Той се облегна. — Както и да е, сега вие представлявате проблем за правителството и именно затова аз съм тук.
Не можах да потисна усмивката, която напираше на устните ми.
— Обзалагам се, че не им е лесно.
— Ситуацията едва ли може да се нарече забавна, мистър Станард — каза строго Армитидж. — Пресата вече е надушила, че нещо се носи във въздуха. — Той се изправи и отиде до прозореца. — За щастие, повечето от вашите престъпления са извършени извън територията на Обединеното кралство и за тях ще си затворим очите. Но тук се намесва въпросът за кражбата на диаманти, която ще създаде известни проблеми.
— Застрахователната компания платила ли е на търговеца на диаманти?
Армитидж се обърна и отговори:
— Би трябвало.
— Е, защо тогава не оставим нещата така, както са?
Той изглеждаше дълбоко засегнат.
— Правителството на нейно величество не може да си затвори очите пред измамата на една застрахователна компания.
— Защо не? — попитах аз, като не виждах никаква логика в твърдението му. — Правителството на нейно величество си затваря очите пред убийството на Уилър и Слейд. Какво толкова свещено има в няколко хиляди лири?
Моята контраатака не му се понрави. Законите за собствеността стоят на по-предна позиция от тези за човешките права в английското законодателство. Той се обърка и не знаеше какво да отговори. Накрая каза:
— Какво предлагате?
— Уилър и Слейд са мъртви. Защо да не е мъртъв и Риардън? Застреляли са го, докато се е опитвал да се измъкне от полицаите по петите му — няма да е толкова трудно да се нагласи. Но ще трябва да запушите устата на Брънскил, Форбс и Джървис. Може да го обясните със запазването на една държавна тайна. Или пък да ги заплашите с възмездие — мисля, че никой от тях няма да е очарован, ако го запратят в някое забутано кътче до края на живота им.
— И мистър Станард възкръсва, така ли?
— Точно така.
— Мисля, че ще може да се уреди. А как ще обясним странната смърт на Уилър?
— Виновни са тези ракети, които пуснаха над пристанището за празника. Някоя от тях сигурно се е отклонила и е попаднала на кораба. Сигурно са поправяли нещо по това време и може да е имало отворен бидон с гориво на палубата. Мисля, че малтийското правителство трябва да бъде порицано за това, че не е изпълнило задълженията си по контрола на пристанището.
— Наистина гениално — каза Армитидж и извади един тефтер. — Ще предложа да изпратят кораби и водолази, да извадят останките. Водолаза, разбира се, ще предложим ние. — Той записа нещо със сребърна писалка.
— Задължително трябва да е ваш човек — казах аз и си помислих за острието, което по всяка вероятност все още беше забодено в корпуса на «Артина». — Какъв тъжен край за един член на парламента наистина. Страшно неприятно.
Армитидж изви устните си в нещо като усмивка и остави настрана тефтера.
— Организацията, за която работехте, преди Макинтош да ви изтегли от Южна Африка, очевидно има доста високо мнение за вас. Помолиха ме да ви информирам, че с вас ще се свързва човек на име
