Люси.
Кимнах и си помислих как ли би се забавлявал Макинтош, ако чуеше това.
— А министър-председателят ме помоли да ви предам най-искрените му благодарности за участието ви в операцията и за изхода, който сте намерили от положението. Той съжалява, че при създадените обстоятелства може да предложи само благодарностите си.
— Е, човек не може да живее само от похвали — философски отбелязах аз.
III
Седях във фоайето на хотел «Финиция» и чаках Алисън. Тя беше отлетяла за Англия за погребението на Алек и трябваше днес да се върне. Аз също бих искал да му поднеса уважението си, но британските вестници бяха пълни с мои снимки и името Риардън отдолу и би било неразумно от моя страна да се появявам, преди да бъда напълно забравен от късата памет на обществото. А междувременно бях пуснал брада.
Страхотно удоволствие ми доставяше четенето на презокеанското издание на «Таймс», Беше поместен некролог на Уилър, който щеше да го запечата в общественото съзнание. Възхваляваха живия му предприемчив дух, финансовата му находчивост и небезизвестното милосърдие. Водачът на правителственото мнозинство в камарата на общините твърдеше, че с оглед работата на Уилър в помощ на затворите неговата смърт е непоносим удар за процъфтяващото развитие на сигурността в английските затвори и че постиженията му са несравними с нищо друго след доклада на Маунтбатън. Когато го прочетох, направо щях да падна от смях.
В обръщение към камарата на общините министър-председателят казваше, че британските политици загубват незаменим колега в лицето на Уилър. Цялата зала се изправила на крака и отдала почит с двеминутно мълчание. Този човек явно много го биваше в ласкателствата.
Единствено финансовият редактор на «Таймс» намекваше за нещо гнило около случая «Уилър». Той говореше за спадането на цените в компаниите на Уилър и го тревожеше въпросът защо било необходимо финансовите ревизори да си намерят нова работа още преди да е изстинало тялото му. Освен тази неясна точка Уилър бе така възторжено изпроводен в своето пътешествие към ада.
Отзивите за Риардън бяха далеч по-неприятни. Той беше заклеймен като опасен главорез и смъртта му в някаква престрелка беше приветствана като заслужен урок за неговата същност. Брънскил беше поздравен за постоянството и упоритостта, които е проявил по случая на престъпния Риардън и за твърдостта, която е показал пред лицето на смъртта. «Това не беше нищо — обясняваше скромно Брънскил. — Просто изпълнявах професионалните си задължения.»
Също така се надяваха, че Слейд скоро ще бъде заловен. Смъртта на Слейд беше старателно покрита и затегната в примките на сигурността и не се съмнявах, че след десет-двадесет години някой новоизлюпен автор на криминални романчета ще осигури съществуването си със серия книги, посветени на «Мистерията Слейд».
Вдигнах поглед и видях Алисън, която се приближаваше. Изглеждаше уморена и беше страшно бледа, но се усмихна, когато ме видя. Надигнах се да я посрещна и тя се спря пред мен за момент, за да ме огледа, като не пропусна гипсовата превръзка на ръката ми и обраслата брада.
— Изглеждаш ужасно — каза тя.
— Не се чувствам чак толкова зле. Все още мога да сгъвам левия си лакът. Какво ще пиеш?
— Кампари. — Тя седна и аз махнах на келнера. — Виждам, че си изчел всички вестници с новините от Лондон.
Аз се усмихнах.
— Не трябва да се вярва на всичко, написано в тях.
Тя се облегна назад.
— Е, Оуен, свърши се. Всичко свърши.
— Да. Съжалявам за Алек.
— Наистина ли? — попита тя с равен глас. — Та той едва не те уби.
Аз вдигнах рамене.
— Той не изчисли правилно скоростта и посоката на действията на Уилър. Но затова пък тактиката беше добра.
— Въпреки че те издаде? — Тя не можеше да повярва на ушите си.
— По дяволите! Та ние не си играехме игрички. Залозите бяха твърде големи. Уилър трябваше да бъде унищожен и ако единственият начин да се направи това е, като се жертва изпълнителят, то тогава няма избор. Уилър се целеше право в сърцето на държавата. А в това време министър-председателят се готвеше да го направи министър и само бог знае какво щеше да стане след това.
— Ако всички държавници са като Алек Макинтош, тогава Бог да помага на Великобритания — каза тихо Алисън.
— Не ставай злъчна. Той е мъртъв. Уби себе си, а не мен — никога не забравяй това.
Келнерът донесе питиетата и прекратихме разговора си, докато той беше до нас, след което Алисън каза:
— Какво ще правиш сега?
— Имах посещение от Люси. Разбира се, не мога да направя много с това рамо, трябва да изчакам да заздравее — може би месец или два.
— В Южна Африка ли ще се върнеш?
Поклатих глава.
— Мисля, че вече са ме прехвърлили към основните действуващи лица — изпих питието си. — А ти?
— Не съм имала време да помисля. Трябва да свърша много неща в Лондон, като изключим погребението. Личните работи на Алек трябваше да бъдат прегледани и прекарах доста време с адвоката му.
Наведох се напред към нея и прошепнах:
— Алисън, ще се омъжиш ли за мен?
Главата й трепна и тя разля няколко червени капки кампари на масата. Погледна ме така, сякаш бях някакъв напълно непознат, и отговори:
— О, не, Оуен.
— Но аз те обичам безкрайно много.
— И аз те обичам, Оуен. — Долната й устна затрепери.
— Тогава какъв е проблемът? Подхождаме си толкова добре.
— Ще ти кажа. Ти си вторият Алек. След двадесет години, ако оцелееш дотогава, ти ще седиш в малка занемарена кантора, ще правиш планове и ще караш хората да вървят по свирката ти точно като Алек. И няма да го вършиш, защото ти харесва, а защото ще мислиш, че е твой дълг. И ще мразиш работата и себе си — точно както Алек. Но ти ще продължиш да я вършиш.
— Все някой трябва да го прави.
— Но не и човекът, за когото ще се омъжа. Веднъж ти казах, че съм като насекомоядно растение. Искам да водя нормален живот като всички жени и да живея някъде в зелените покрайнини на малък английски градец, облечена цялата в туид — усмихната и спокойна.
— Не виждам причини да не го правиш.
— И да остана на заден план и да прекарвам дните и нощите си сама, когато си на работа? — Тя поклати глава. — Няма да стане, Оуен.
Обля ме някаква вълна на възмущение и остро изговорих:
— Тогава защо се върна отново тук, в Малта?
Тя ме изгледа смаяно.
— О, Оуен, съжалявам. Ти си си помислил, че…
— Не се сбогувахме и Армитидж ми каза, че ще се върнеш. Какво друго можех да си помисля?
