«Дърам», но точно в този момент не ми пукаше въобще.
Бях се облегнал почти с цялата си тежест върху Алисън, която ми помагаше да вървя, и се клатушках като пиян моряк. Не бяхме изминали много, когато се спрях и се втренчих в мъжа, който ни чакаше. Поразително приличаше на онова упорито младо ченге, сержант Джървис, който така ме ненавиждаше, защото бях откраднал някакви си диаманти и не бях благоволил да му кажа къде са.
Обърнах главата си и погледнах в другата посока. Там видях Брънскил и зад него Форбс, които самоуверено крачеха към нас.
— Картинката съвсем се запълни — казах аз и се обърнах към Брънскил.
Той стоеше пред мен и безизразно ме оглеждаше, без да пропусне бандажа на дясната ми ръка. Хвърли поглед към Алисън и кимна към пристанището, където догаряше «Артина».
— Ти ли го направи?
— Аз ли? — поклатих глава аз. — Трябва да се е подпалила от фойерверките.
Той се усмихна безрадостно.
— Трябва да ви предупредя, че всичко, което кажете, може да се използува като доказателство срещу вас. — Той погледна Алисън. — Същото се отнася и за вас.
— Мисля, че Малта не спада към вашата юрисдикция — хладно отвърна тя.
— Не се безпокойте за това. Имам цял взвод местни полицаи на разположение. — Той се обърна към мен.
— И хиляда живота да имахте, всичките щяхте да ги прекарате на топло. Този път така здраво ще те притиснем, че ще се наложи да построят отделен затвор само за теб.
Представях си как мислено прави списък на провиненията ми — палеж, убийство, нанасяне на тежка телесна повреда, носене на оръжие и дори по-лошо — използването му, причиняване на пожар като средство за разправа.
Нямаше да се учудя, ако добавеше пиратство и подпалване на огън на кралски кораб. Последните две все още са провинения от първостепенна важност.
— Какво, по дяволите, си мислехте, че правите? — В гласа му имаше негодувание.
Олюлях се на краката си и промълвих:
— Ще ви кажа, след като ме прегледа лекар.
Той ме задържа, докато падах.
II
Събудих се в затворническата болница. Отново се намирах между дебелите стени, които в Малта бяха по-здрави от всички други в света. Сложиха ме в самостоятелна килия и изводът ми беше, че местните ченгета не искат да поемат риска обикновените малтийски престъпници да изпитват лошото влияние на един такъв опасен тип като мен. Но в крайна сметка се оказа, че не съм прав.
Един не особено разговорлив лекар оперира рамото ми с местна упойка, след което зачаках появяването на Брънскил и неизбежните му въпроси. Чудех се какви правдоподобни лъжи да му наговоря. Има някои сфери от дейността на Министерството на вътрешните работи, които едно обикновено ченге не е желателно да знае.
Но не Брънскил, а някакъв непознат влезе в стаята. Беше слаб, на средна възраст и със спокойно гладко лице. Представи се като Армитидж и ми показа документите си с цел да ме впечатли. Прочетох и едно препоръчително писмо от министър-председателя, а останалото изобщо не погледнах.
Той придърпа един стол до леглото и седна.
— Е, мистър Станард, как сте?
— След като знаете името ми, значи сте наясно горе-долу за какво беше цялата работа. Макинтош ли ви изпрати?
— Страхувам се, че не — каза той със съжаление. — Макинтош е мъртъв.
Почувствах как стомахът ми болезнено се сви.
— Значи не е излизал от болницата?
— Умрял е, без да се върне в съзнание.
Помислих си за Алисън — как ли го е приела? Смесеното чувство на любов и омраза, което тя изпитваше към баща си, ми пречеше да установя с точност.
— Мисис Смит знае ли?
Армитидж кимна.
— Прие новината с твърдост.
«Откъде сте толкова сигурен?» — помислих си аз.
— Изправени сме пред много труден случай. Вашите действия — особено в Ирландия — могат да поставят правителството в много неизгодна позиция. — Той замълча. — Ще ги накара да се разкрият напълно.
Можех да си го представя. Отношенията с Ирландия вече бяха достатъчно обтегнати, а сега пресата сигурно гърмеше от пресилени истории за британски таен агент, който буйства в суверенна Ирландия.
Подметнах иронично:
— Да не говорим пък за моето неудобно положение.
— Прав сте.
Взряхме се един в друг.
— Добре — казах аз накрая, — кой разду тайната? Тази операция беше най-секретната, в която съм участвал. Как се разбра истината?
Армитидж въздъхна.
— Разкри се именно поради високата сигурност, с която беше обвита. Разкри се, защото на практика Макинтош не можеше да вярва на никого. — Той не отклоняваше погледа си от мен. — Не вярваше дори на вас.
Аз кимнах, а Армитидж се засмя.
— Не вярваше дори и на министър-председателя. Винаги е действал самостоятелно и не се е разкривал пред никого.
Проговорих тихо:
— Моят дял в операцията беше много голям. Мисля, че трябва да ми кажете всичко.
Цялата история е започнала с увеличаването на бягствата от затвора, което разтревожило хората на върха. Маунтбатън направил цялостно проучване на затворническата система и сигурността била повишена, но слуховете за организацията на «Бегълците» продължавали да ги държат в напрежение и на Макинтош била възложена задачата да направи нещо по въпроса.
— Всичко това, което се е случило, не ми харесва и не бих искал аз да разяснявам каквото и да било — каза възмутено Армитидж. — Трябвало е да възложат задачата на Специалния отдел.
— Макинтош ми каза, че са опитали и са се провалили.
Армитидж кимна нетърпеливо.
— Знам, но е трябвало да опита отново. Макинтош беше като вълк единак. Невероятно потаен.
Досещах се какво не му харесва на Армитидж. Той беше държавен служител с висок ранг, авторитетна личност в Уайтхол и обичаше нещата да се развиват легално и открито, по изпитаните вече начини. И особено не му се нравеше идеята, че министър-председателят си има частен терорист. Това нарушаваше чувството му за приличие.
Той се наведе напред.
— Без да уведоми никого, Макинтош си е набелязал Уилър, но е запазил подозрението за себе си. Не казал дори на министър-председателя. Никога няма да разберем какво точно е имал предвид, а и той сигурно е мислел, че няма да му повярват. Уилър бързо се е изкачвал по стълбичката на популярността и влиянието и министър-председателят дори е имал намерение да го направи министър.
— Да, разбирам какъв е бил проблемът на Алек. Как е разбрал за Уилър?
Армитидж поклати глава.
