Отминах го и се насочих към вътрешността на пристанището, като се движех в отчайващо криволичеща линия, която би извикала сълзи в очите на всеки самоуважаващ се рулеви. Фойерверките продължаваха своя неудържим танц — искрящи и ослепяващи — и сърцето ми щеше да изскочи, когато незнайно откъде една малка ракетка изневиделица прелетя над мен. Изпсувах и завъртях кормилото. Успях да я избягна на косъм.
Завъртях щурвала в другата посока и се огледах за «Артина». Установих, че започвам да се отдалечавам и да я изпускам от поглед, и при мисълта, че ще трябва да правя още една непосилна маневра, ми прилоша. Хрумна ми, че с това своенравно кормило щеше да бъде по-добре да се насоча в посока, съвсем различна от тази на «Артина», и тогава сигурно щях да я улуча.
Прецених, че се насочвам точно към кърмата й, но тогава се чу режещ неприятен звук от чупеща се метална пластинка и двигателят спря. Лодката се полюля известно време във водата, а предната й част сочеше право в «Артина». Изчаках, докато се прилепихме до корпуса й и се насладих на удара, който ме разтърси, когато подводното острие се заби в корпуса.
Полетях напред и се ударих в щурвала и това ме спаси да не падна във водата. Но задачата ми още не бе изпълнена. Докато опипом търсех запалката си, чух викове на палубата и погледнах нагоре, където дразнещо бързо за окото се сменяха ослепителна светлина и пълен мрак. Стори ми се, че някой се надвеси над борда, за да види какво, по дяволите, беше станало пък сега. Не можех ясно да го видя, но аз самият трябва да съм бил ярко осветен от поредния облак ракети.
Щракнах запалката и тя проблесна, но не излезе пламък. Отгоре се чу стрелба и един куршум прелетя покрай лакътя ми. Наведох се напред и допрях запалката до сноп напоени с петрол фойерверки. Лодката се пълнеше с вода и трябваше да запаля огън, преди да е потънала.
Щракнах отново и този път всичко пламна във величествени огньове. Това, което ме спаси да не стана на въглен, беше водолазният костюм. Огънят се разпали внезапно, както става, когато гори петрол, и един страховит пламтеж ме изхвърли през борда. Но докато падах във водата, нещо ме удари в рамото много силно.
Не си спомням дали съм бил действително в огъня, но когато докоснах водната повърхност, бях зашеметен. Допирът със студеното море възвърна рефлексите ми и аз се стрелнах към дълбините. Тогава открих, че дясната ми ръка беше напълно безпомощна. Не че това имаше голямо значение, тъй като с водолазен костюм краката вършат по-голямата част от работата, но се разтревожих, защото не знаех какво точно е станало.
Поплувах известно време под вода, но спрях, защото не знаех къде отивам. Бях загубил чувството си за ориентация, но все пак ми се струваше, че плувах към открито море. Затова предпазливо подадох глава над водата и се огледах, за да видя какво става на «Артина».
Не бях плувал толкова много, колкото си мислех. Тя беше само на стотина ярда от мен — достатъчно далече, за да не се тревожа, че ще ме открият, а облекчението ми беше пълно, когато видях разрастващия се пожар в средата на кораба. Моите фойерверки бяха свършили страхотна работа. Острието, което се беше забило като бивник в корпуса й, я бе закрепило здраво за моята лодка и ракетките избухваха като масиран артилерийски огън и засипваха с разноцветни искри яхтата, а огромни огнени езици ближеха и обвиваха корпуса. Един от навесите на палубата беше погълнат от пожара, а хората бягаха хаотично, без да знаят какво да направят.
Една голяма сигнална ракета избухна и разпръсна зелени искри, които със зловещо съскане изгасваха във водата около мен. Бях достатъчно близо, за да ме видят, ако някой имаше време да погледне през палубата, така че след последен поглед към «Артина» се гмурнах и заплувах към брега.
Не бях направил и десет удара, когато усетих, че нещо не е наред. Почувствах се неимоверно отпаднал, главата ми олекна, а рамото ми съмнително запулсира. Туптенето скоро прерасна в остра, непоносима болка. Отпуснах се и с лявата си ръка опипах рамото и изпитах такава чудовищна болка, че едва не извиках, което беше най-сигурният начин да се удавя.
Отново се подадох на повърхността и заплувах. Усещах главата си да отпада все повече и повече, а силите да се оттеглят от краката ми с всяка минута. Огънят на «Артина» пламтеше все така неудържимо, но пред очите ми всичко беше замъглено, като че ли гледах през заскрежен прозорец. Точно в този момент разбрах, че може би ще умра, тъй като нямах сили да доплувам до брега, който беше толкова близо. Имах чувството, че морето ме отнася все по-навътре и по-навътре, където щяха да свършат дните ми на тая земя.
Мисля, че съм изпаднал в безсъзнание, защото следващото нещо, което си спомням, беше една ярка светлина, насочена към очите ми от много близо, и напрегнатият шепот:
— Оуен, хвани се за това!
Нещо падна върху лицето ми и се спусна във водата. Опитах се да го хвана — беше въже.
— Можеш ли да се държиш? — Беше Алисън.
Чух ръмженето на мотор, въжето се обтегна и аз бях повлечен през водата. Отчаяно напрегнах всичките си сили, за да се задържа за въжето. Всички сили, които бяха останали в тялото ми, се съсредоточиха в пръстите на лявата ми ръка, така че да не се отпуснат и отхлабят въжето. Водата галеше главата ми и ме заливаха малки вълни, докато се носех след лодката. И дори в този момент признах ефективността на обучението на Макинтош и способностите на Алисън. Тя е съобразила, че няма да може да качи един полуприпаднал мъж в лодката, без да я обърне, или пък най-малкото — без да привлече вниманието.
Разстоянието до брега беше смешно кратко. Лодката се блъсна в един хелинг, Алисън скочи в дълбоката един метър вода, без да се интересува от последствията, и ме задърпа към брега.
— Какво се е случило, Оуен?
Тя ме пусна и аз седнах в плитката вода.
— Мисля, че ме простреляха — казах с мъка, а гласът ми сякаш идваше от мили разстояние. — В рамото… В дясното рамо.
Когато пръстите й докоснаха раната, болката ме връхлетя. Чух разкъсването на плат и тя превърза рамото ми. Грубо, но имаше ефект. Нямаше да се учудя, ако на място ме беше оперирала, за да извади куршума. Започнах да свиквам с ненадейните проявления на многобройните й таланти.
Промълвих немощно:
— Какво става на «Артина»?
Тя се отмести и видях яхтата, обвита в пламъци, а отгоре се виеше гъст черен дим, който можеше да бъде само от горенето на нафта. Водата около нея беше осветена от жълтите упорити пламъци. Моята стенобойна машина беше свършила работата си. Видях, че точно под руля се издига зловещ червен огън, който възпламени още един бидон с гориво и командната рубка изчезна. Чу се мощна експлозия, която проехтя из околностите и каменистите укрепления на Валета.
— Ето това беше — промълвих аз замислено.
Алисън се надвеси над мен.
— Можеш ли да вървиш?
— Не знам, но ще опитам.
Тя ме прихвана от лявата ми страна.
— Кървиш като заклано прасе. Трябва да отидем в болница.
Аз кимнах.
— Добре. Сега вече няма значение. Свършихме си работата. Дори ако Слейд и Уилър успеят да се измъкнат, ще им бъде трудничко да се оправят с полицията. Ще ме разпитват за причините, поради които съм подпалил «Артина», и аз ще им кажа истината. Знам, че ще ме изслушат много внимателно. Тук не е ежедневие да бъдат взривявани милионерски яхти просто така за нищо и думата ми ще бъде чута. Дали ще ми повярват, е друг въпрос, но реномето на Уилър ще бъде очернено и дълго време няма да се отърве от любопитни и съмнителни погледи. Колкото до Слейд, ние заедно избягахме от затвора и фактът, че аз съм в Малта, автоматически ще го вкара отново в затвора. Островът е малък и за непознатите няма да е лесно да си намерят скривалище.
А с мен не знаех какво ще се случи. Алисън можеше да даде показания на закрито заседание относно моето участие в акцията, но ако Макинтош беше мъртъв, не знам доколко щяха да обърнат внимание на думите й. Имаше голяма вероятност да прекарам остатъка от живота си в строго охраняемия затвор
