— Значи предлагаш да откраднем звездата и да избягаме?
Страк кимна.
— Докато ни се удаде подходящ случай, може да останем и да се бием. Ако ще бягаме, трябва да е през нощта.
Останалите се съгласиха, някои с видима неохота. От всички Алфрей бе най-мрачен, но дори той трябваше да признае, че Гривеста гледка няма големи шансове.
След като успя да потуши собствената си съвест, Страк рече:
— Койла? Ти единствена си влизала в храма. Как мислиш, ще можеш ли да отмъкнеш звездата?
— Мисля, че ще се справя. Не би трябвало да е особено трудно. Още повече сега, когато охраната при храма сигурно съвсем е оредяла.
— Чакайте малко — сети се нещо Алфрей. — Страк, щом ще се измъкваме тайно от тук, какво ще правиш с новите попълнения? Не ми се вярва да ги зарежеш просто така.
— Нямам такова намерение, Алфрей. Аз съм орк и мисля за своите. Ще им съобщим, когато му дойде времето, не бери грижа.
— Не бях загрижен — отвърна старият лечител. — Само че не съм от онези, които изоставят събратята си.
— Нито пък аз, Алфрей. Нито пък аз. А сега какво…
Прекъсна го тревожният звън на камбаните. Чуваха се виковете на съгледвачите от наблюдателниците.
Орките скочиха и излязоха отвън. В този миг едно запалено гърне се разби на покрива на навеса. Сламата пламна мигновено и скоро цялата постройка бе обхваната от огън.
— Да се махаме от тук! — викна Страк и ги поведе към стената.
Огненият дъжд продължи още известно време, възпиран единствено от стрелците, които Релстон бе разположил зад бойниците, и от пожарникарите. Прикривайки се зад сградите, Върколаците се отправиха към отредените им места. Ала тъкмо когато се качваха на платформата, от наблюдателниците извикаха:
— Атаката спря! Отстъпват!
— Сигурно, за да не удрят своите — подметна Страк, сетне потрепери, сякаш някой го бе сръгал в гърба.
— Виждаш ли това? — попита Койла.
В центъра на настъпилата суматоха, когато всички бяха готови да отблъснат поредния щурм, Върховната жрица обикаляше около магичния гейзер, подхванала монотонен припев. Беше облечена в дълга синя туника и се бе хванала за ръце с няколко нейни помощнички. Зад нея се бяха струпали още жени, които следяха всяко нейно движение. По лицата им трепкаха червени, зелени и златисти отблясъци от гейзера.
— Какво правят тези? — попита Джъп.
— Опитват се да обърнат магията срещу унистите — отвърна Страк, без дори да се замисли. Сетне сам се учуди откъде го знае.
— Какво пък, сега всяка помощ е добре дошла — сви рамене джуджето.
Страк се опита да прогони странното усещане, което се бе надигнало в него.
— Аз също нямам нищо против да се призовават боговете — рече той с насмешлив глас, — но има времена, когато мечът върши повече работа.
Койла положи ръка на рамото му и каза:
— Защо не им кажем, че държим останалите звезди?
Той се ококори.
— А защо да го правим?
Тя сви рамене, сякаш беше засрамена от предложението си.
— Ако те наистина са толкова могъщи, колкото се говори, може би могат да ни помогнат?
— Смяташ ли, че някой тук знае какво трябва да направи с тях?
— Ние също не знаем какво да правим с тях — направи физиономия Джъп.
Страк полагаше отчаяни усилия да се овладее. Странните вибрации, които го изпълваха, му пречеха да мисли. Останалите го гледаха с очакване да каже нещо, а Криста и помощничките й продължаваха да възпяват в молитвите си Троицата. Страк съжали, че нямаше възможност да сподели с Койла онова, което жрицата му бе разказала за медиумите.
Най-сетне той успя да намери опорна точка в обкръжаващата го действителност, пое си дъх и обяви:
— Все още смятам, че е най-добре звездите да останат в нас.
— Но защо? — попита Койла, малко по-силно, отколкото възнамеряваше. Някои от помощничките я изгледаха. — Досега от тях видяхме само неприятности.
— Просто не бих искал да попаднат в унистки ръце — отвърна Страк.
Койла го погледна учудено.
— Сигурен ли си, че е само заради това? Може би и на теб ти е трудно да се разделиш с тях? Ако питаш мен, започваш да се вманиачаваш в тези предмети.
— Ами да! — обади се Хаскеер. — Не ми даваш дори да ги докосна!
— Нищо чудно, след като предния път пощуря — скастри го Джъп.
— Ще млъкнеш ли ти бе? Беше заради човеците и проклетата им чума!
Преди някой друг да успее да каже нещо песента на Криста се извиси толкова, че вече не можеха да се чуват. Страк усещаше звука като забит в тялото си нож. Жрицата и нейните помощнички се поклащаха ритмично напред-назад с екзалтирани лица.
— Как издържат на това пищене? — прошепна Джъп.
— Въпросът е дали ще помогне — рече Алфрей.
— Искрено се надявам — избъбри Джъп. — Битката си е битка, но ми писна всички да ни преследват.
В продължение на няколко минути останалите бяха завладени от необясним оптимизъм. След това камбаните забиха тревожно и някой извика:
— Отвън дойде още една армия!
— О, по дяволите!
Във внезапно настъпилата тишина думите на Джъп отекнаха по-силно, отколкото бе възнамерявал.
18.
Орките се втурнаха презглава по стълбите към платформата и заковаха там. Докъдето поглед стигаше, се виждаха само маршируващи войници, подскачащи коне и развети знамена. Ала димът от незагасените огньове в Гривеста гледка и запалените клади отвън им пречеха да различат ясно новопристигналите. Едно обаче бе сигурно — обсаждащата армия току-що се бе удвоила.
Примижавайки срещу пушеците, с притиснати към носовете кърпи, за да могат да дишат, Върколаците наблюдаваха безкрайните вълни от хора и коне, които се изтегляха назад към хълмовете. Когато авангардът на новодошлите достигна унисткия лагер, там вече нямаше никой. Ала и сега полето си оставаше залято от движещо се множество.
Страк затвори отчаян очи.
Хаскеер пръв намери сили да проговори.
— Е, сега вече лайното удари вятърната мелница!
Но изведнъж откъм унисткия лагер долетяха крясъци.
— Не ми прилича на радостно обединение — подметна Койла.
