— Това са пантеонисти! — подскочи зарадвано Джъп. — Погледнете, там има орки — стотици орки! Пантеонистите са дошли да вдигнат обсадата!
— Прав си! — присъедини се към него Койла. — Нападат унистите отзад.
— Видях джуджета! — продължаваше да танцува върху платформата Джъп. — Ужасно много бяха!
— Какво пък толкова? — озъби се Хаскеер. — Има ги навсякъде, където се плаща добре.
Джъп го сграбчи за шията.
— Какво каза, козя фъшкия?
Преди Хаскеер да успее да отговори, Страк ги раздели.
— Не е време за това. Някои може ли да види чия е тази армия?
Върколаците отново напрегнаха очи през пушеците.
— Аз не мога — отказа се Койла. — Пък и какво ни интересува? Важното е, че са повече от унистите.
Страк се опря на парапета.
— Самите богове ни ги пращат. Трябва да слезем долу и да им помогнем.
В селището цареше трескава активност. Релстон раздаваше заповеди наляво и надясно. Вестоносци ги отнасяха до най-далечните места на крепостта. При северната врата се бе строил голям отряд пехотинци. Кавалеристите изкарваха конете от конюшните и се мятаха на седлата. Първите от тях вече се бяха събрали на площадчето с вира.
Само пожарникарите продължаваха с работата си.
Страк едва си проправи път през тълпата на площада. Шумът бе оглушителен. Той се шмугна под юздите на един кон и спря на брега на калния вир. Точно отсреща десетник Кренад бе строил своите двеста орки. Страк не беше изненадан, че хората се държаха на известно разстояние от тях и пространството около орките беше свободно.
— Готов ли си за атака, Кренад?
Лицето на дезертиралия офицер разцъфна в усмивка.
— Това ще е далеч по-добре, отколкото да търчим зад стената, капитане. Ако ви трябва внезапно нападение, аз съм оркът за тази работа.
Налагаше се да викат, за да могат да се чуят. Но изведнъж на площадчето се възцари странна тишина.
Страк откри причината веднага щом се качи на седлото на коня, който Кренад му бе довел. Към тях се приближаваше Върховната жрица Криста Галби. Тълпата се разтваряше пред нея.
Криста спря при Релстон, размени няколко думи с него, сетне се приближи към Върколаците. Страк смуши коня и пое насреща й.
Тя положи ръка на крака му и го погледна в очите.
— Почувства ли веднъж някой силата, която се крие в недрата на земята, тя само може да расте в него — прошепна Криста съзаклятнически. — И няма да може да й устои.
Тя се обърна и изгледа присъстващите. След това отново заговори. Въпреки че едва повиши глас, думите й отекваха надалеч.
— Нека всеки от вас знае, че се сражаваме за земята. Тя ще ви укрепи, ще прати силата си право в сърцата ви. Разкрийте се за силата земна! Знайте, че вятърът е нейният дъх и че битката, в която встъпваме, е битка за нейното благополучие. Защото силата земна не може да бъде отречена. Твърде дълго пролива тя сълзи заради онези, които я поругаваха. Но сега, когато тази сила се извисява над главите ви — по някаква случайност или поради невидимо въздействие в този момент от гейзерът се отдели ярък пламък, — тя ще изпълни душите ви с трепет и възторг, в този живот или в следващия, и ще ви помогне да съзрете по-ясно Свещения път, който следваме. И знайте, че с вас ще бъдат боговете, за да насочват оръжията ви и да укрепват десниците ви. — Тя вдигна ръка и ги благослови с изящен жест. След това се изгуби в тълпата.
— Отвори вратите! — прогърмя гласът на Релстон. — Конницата в тръс!
Заобиколен от Койла, Джъп, Алфрей и Хаскеер, Страк поведе неспокойния си кон към градските порти.
Площадът отново се изпълни с шум. Използвайки го за прикритие, Койла му извика:
— Страк, ако с теб се случи нещо, звездите ще бъдат изгубени. Нека ги разделим помежду си.
— В никакъв случай — възрази той, преди още да помисли. — Койла, те трябва да бъдат заедно. Не зная защо, но така трябва.
Предните редици вече излизаха на полето.
— А може би вече си под тяхно влияние — рече тя.
Избрала най-безопасното място в самия център на своята армия, Дженеста наблюдаваше нейното придвижване от спряната на един хълм колесница.
Точно пред стените на димящото селище се вихреше свирепа битка. Притиснати от една страна от стръмните склонове на долината, а от другата от орките, пантеонистите и наемниците на Дженеста, унистите на Хоброу заемаха трескаво отбранителна позиция.
— Жалки са, нали, Мерсадионе? — засмя се тя.
— Да, милейди — отвърна генералът и неволно докосна с пръсти обгорената си буза. — Но да не забравяме, че са поне двайсет хиляди.
— Така ли? — тя го стрелна с блеснал поглед. — Какво искаш да кажеш?
— Ами че… това ще е една голяма победа за вас, Ваше Величество.
— Обичам големите победи. Както би трябвало да ги обичаш и ти, генерале. Защото ако не ми осигуриш тази, животът ти няма да струва пукната пара. Ясно ли се изразявам?
Мерсадион се поклони, за да скрие омразата, която го раздираше.
— Съвсем ясно, милейди.
— Чудесно. Тогава дай разпореждане на хората за фронтална атака. Някакви възражения?
— Ни най-малко, милейди.
— Така и трябва. Искам моите орки да се строят на онзи хълм и да чакат. Джуджетата ще разположиш на хълма отляво. Когато моите човеци ударят унистите, те няма да могат да ги заобиколят по фланговете. Затова пък ние ще го направим, веднага щом ни се удаде подходяща възможност. Просто, нали?
— Гениален план, милейди.
— Разбира се, че е такъв. — Тя продължаваше да разглежда усмихнато морето от лъщящи пики под нея. — И през това време искам харпиите да са готови. Нека се вдигнат веднага щом унистите опитат контраатака.
«Какво друго им остава» — мислеше си генералът, докато се отдалечаваше. Все още не можеше да си обясни защо й трябваше на кралицата да насъсква предната вечер харпиите една срещу друга. Макар че, кой би могъл да намери разумно обяснение за действията на един безумец?
За щастие кралицата бе в отлично настроение. Изглеждаше развълнувана като момиче преди среща, макар че всъщност ставаше въпрос за огромно по мащаби кръвопролитие. Тя шляпна конете с юздите и насочи колесницата към предните редици на армията си. Веднага щом зае позиция, Мерсадион даде сигнал за атака.
Конете запристъпваха напред и скоро колесницата набра инерция. Следвана от своята армия и вдъхновявана от мисълта, че изглежда великолепно, кралицата се носеше право срещу противника.
Победата нямаше да е никак трудна.
Кимбал Хоброу не можеше да повярва на очите си. Само преди броени минути той командваше обсадна сила, която далеч надхвърляше изметта във вонящата дупка зад стените. Нямаше никакъв шанс да загуби. Дори можеше да изпитва слабо съжаление към нещастните пантеонисти, скупчени зад жалката си ограда, които очакваха върху им да се стовари ръката на Божия гняв.
А сега срещу него се изправяха не една, а две армии. Армии, в сравнение с които неговите сили
