изглеждаха като излет на духовенството.
— Какво ще правим, господарю? — попита блюстител с лъснало от пот лице.
— Божията воля — промърмори Хоброу, опитвайки се да потисне надигащата се в душата му паника.
— И това ли е изпитание, татко? — обади се Милост, извръщайки очи към него.
— Да, дъще. — Той хвърли смразяващ поглед на блюстителя, тъкмо когато земята започна да се тресе под колесницата на Дженеста. — Защо? Защо, според теб, Господ Бог ни изостави? Толкова ли е слаба вярата ни?
— Н… не, господарю.
— Наистина не е. Ние ще изтребим неверниците до крак. Божието име ще пребъде през вековете. Щом е с нас, как могат да ни победят?
Блюстителят не знаеше какво да отвърне и само поклати глава, докато Хоброу го благославяше:
— Върни се на мястото си, човече! Изпълни Божията воля!
Хоброу вече го бе прогонил от мислите си. Повика двама от най-близките си помощници и те дотичаха при него.
— Имам лоши новини за вас — съобщи им. — Зная, че жадувате да вземете участие във величественото клане, но Господ ви е отредил друго.
И двамата не изглеждаха никак обезпокоени, че ще пропуснат сражението.
— Какво е то, господарю? — подканиха го те.
— Искам да пазите дъщеря ми с цената на живота си, защото Всевишният ни учи винаги да пазим невинните.
Те кимнаха, поласкани от оказаната им чест.
— Отведете я на безопасно място. — Хоброу се наведе и целуна Милост по челото. Приличаше на дръглива, хищна птица, наведена над плячката. Тя склони леко глава, но когато я изправи, баща й вече си бе тръгнал.
Един поглед му бе достатъчен, за да се увери, че жалките сили на Гривеста гледка наброяват не повече от няколкостотин единици. Виждаше и Блудницата, препускаща право към тях, сред отблясъци на злато и стомана. Предните редове на армията й вече се бяха срещнали с неговите копиеносци и страховитият сблъсък се предаде като трус надалеч по земята. Той мярна кралицата, която крещеше от гняв, когато един от конете й се натъкна на смъртоносно оръжие.
Усмихвайки се със задоволство, Хоброу се качи на седлото и препусна право към полесражението. Как може да е толкова глупава? Кога кавалерията е успявала да си пробие път през плътна стена от тежки копиеносци? Господ наистина бе с него.
Победата нямаше да е никак трудна.
Докато ядрото на армията на Дженеста се стоварваше върху предните редици на унистката армия, Страк насочи малобройния си отряд към нейния тил.
Вярно, че конницата му трябваше да препуска нагоре по хълма, но затова пък сред противника цареше паника. Лъконосците на Хоброу успяха да пуснат само един залп от стрели, но повечето от тях не намериха целта си. Нищо чудно, защото стрелбата надолу по хълма възпрепятстваше точното определяне на разстоянието.
— Сигурно най-добрите му стрелци са в другия край на армията — подметна Койла, приведена върху гривата на коня.
— Аз не се оплаквам — захили се Хаскеер.
Върколаците вече бяха набрали пълна скорост. Колкото повече се отдалечаваха от Гривеста гледка, толкова повече се разсейваше димът. Но заради сражението пред тях към небето се вдигаха облаци от прах. Тревата беше посивяла от сажди и прахоляк и дори слънцето бе само бледо сияещо кълбо в небето. Земята под краката им се тресеше от сблъсъците и тропота на копита.
Страк погледна надясно. Както се бяха разбрали, кавалерията на Релстон заобикаляше фланга на войските на Хоброу. Самите унистки конници бяха някъде отпред, скрити зад димната завеса. Върколаците вече знаеха, че Хоброу ще запази кавалерията си за главното сражение с новопоявилата се армия.
Недалеч встрани от тях пешаците на Релстон вече се построяваха в боен ред. Отпред бяха мечоносците, а непосредствено зад тях — войници с дълги копия. Най-отзад лъщяха остриетата на късите дротици. По команда пешаците пристъпиха напред и се нахвърлиха върху редиците на унистите. Чу се звън на щитове, викове и писъците на ранените. Страк и Койла си размениха развълнувани усмивки.
Между оркската кавалерия и редовете на унистите имаше само стотина стъпки. Петдесет… двадесет… десет…
Право пред тях екнаха изплашени викове, придружени от сатанински смях. Те вдигнаха объркано глави и се сепнаха.
Дузина крилати създания се показаха от прашния облак, кръжейки ниско над втрещените от ужас унисти. Лъконосците на Хоброу така и не разбраха какво ги напада. Харпиите се спуснаха над тях, вдигнаха мятащите се тела във въздуха и ги запокитиха от високо върху техните другари. Кървав дъжд се посипа над редиците и изпотъпканата земя.
Само шепа лъконосци разбраха какво става. Заварени неподготвени, те пратиха по няколко стрели нагоре, но в бързината не успяха да се прицелят и предизвикаха допълнителна паника сред унистите, върху които се посипаха стрелите.
Беше твърде късно да се спре набралата инерция атака. Страк зърна едно ококорено момче и миг след това конят му го прегази и отхвърли настрани. А след това всичко се сля в несекващ ритъм от удари, контраудари и финтове.
Сега, след като орките бяха осъществили пробив в отбраната на унистите, отрядът на Релстон встъпи в бой. Войниците на Хоброу започнаха да се скупчват на разпокъсани групи, принудени да се бият за живота си. От време на време от небето се стрелваше по някоя харпия, избрала предварително своята жертва, за да я разкъса в миг пред погледите на ужасените й другари. Краят беше неизбежен.
— Това е като да преследваш риба в каца! — провикна се Хаскеер, размахвайки окървавеното си острие.
— Тъй де — подкрепи го задъхано Джъп. — Почти ми е неудобно да ги трепя.
В другия край на бойното поле Дженеста бе завладяна от необуздан гняв. Само благодарение на отчаяната намеса на нейните лични телохранители, тя се бе измъкнала невредима изпод прекатурената колесница.
— Направи нещо! — крещеше тя на Мерсадион, докато се изправяше на крака.
— Веднага, милейди — отвърна генералът и изтича за друга колесница. Застигна една, скочи в нея, улови втрещения колесничар за рамото и го запокити в тревата. Отзад препускаше друга колесница и генералът знаеше, че нещастникът най-вероятно ще завърши дните си под колелетата й или ще бъде насечен от стърчащите отстрани остриета. Но сега това нямаше значение. Мерсадион изви рязко и закова колесницата пред Дженеста. Тя го изтика, без да промълви нито думичка, метна се вътре, размаха камшик и отново се понесе право срещу противниковите редици. Миризмата на кръв караше ноздрите й да потръпват развълнувано и засилваше глада й. Тя се насочи към един отвор в линията от копиеносци и нахлу през него, следвана от своите телохранители.
Но изведнъж дръпна поводите. Хрумна й, че не е добре да се отдалечава прекалено от своята армия. Колесницата спря и в този миг Дженеста ококори очи от изненада.
За един кратък миг внезапно подухналият ветрец бе прогонил димната завеса. Стана ясно като в слънчев ден и тя различи в подножието на хълмовете малка армия, която току-що се бе изнизала през вратите на селището и се насочваше към тила на унистите.
Но не това я впечатли.
В армията имаше орки.
От една страна това не означаваше нищо. В края на краищата тя също имаше орки, а други бяха разпилени из всички краища на Марас-Дантия. Но от друга страна, би могло да означава и много — например, че е открила ренегатите, които така упорито издирваше. Тя се засмя, предвкусвайки
