гърба.
— Взе ми думите от устата. Та да се върнем пак на Хаскеер. Той може да е заядлив копелдак, но е добър войник и винаги ще ти окаже помощ, когато се нуждаеш от такава. Това ми харесва в орките. — Той се усмихна.
— Само той ли те дразни?
— Най-често. Когато постъпих в дружината, трябваше да се понапъна малко, за да докажа, че съм подходящ. И с теб ще е така.
— Едно джудже и една женска, а?
— Да бе. Но ти поне имаш предимството да си тяхна сънародничка.
Излязоха на площада. Вееха се знамена и разноцветни флагове. На забити в земята колони бяха приковани щитове с различни гербове. На откритото място отпред бяха подредени огромни клади, които щяха да бъдат разпалени в разгара на тържеството.
Заобикаляйки заградените с въжета места, където по-късно през деня щяха да се проведат турнирите, Върколаците се отправиха към подножието на двореца. Тук бе вдигната голяма шатра, пред чийто вход се развяваха знамената на кралицата. Двама орки пазеха входа, кръстосали копия. Веднага щом познаха Страк, те отместиха оръжията си и пропуснаха дружината вътре.
Пламтящите свещници и светлината, която се прецеждаше през плата на шатрата, придаваха на мястото зловещ вид.
Те заковаха като един, втренчили погледи в онова, което бе поставено в центъра на шатрата.
Алфрей положи ръка на рамото на Койла.
— За първи път ли си тук?
Тя едва намери сили да кимне.
На лицата на повечето орки бе изписано благоговение и малка доза суеверен страх.
— Ако питате мен, това е не само противоестествено, но и нехигиенично — обяви неочаквано Джъп.
— Внимавай кого обиждаш, нисък задник — сряза го заплашително Хаскеер.
— Проявете малко уважение — изгледа ги строго Страк.
В средата на шатрата бе положен резбован трон, инкрустиран със злато и сребро. Облегалката му бе под формата на феникс с разперени криле, които бяха изрязани изкусно под формата на пламъци. За очи на птицата бяха поставени едри рубини, които сияеха с ален блясък. Макар да не можеше да се сравнява с великолепния трон на Дженеста и този бе напълно достоен за вожд.
На него седеше Бретаг.
По-точно бе нагласен вътре с ръка върху дръжката на масивен меч. Празната ножница бе поставена напреко на коленете му, а на главата му бе нахлузена златна корона. Ризницата му сияеше, кожените му панталони бяха безупречно чисти, а ботушите му бяха излъскани.
Ала кожата му бе сбръчкана като стар пергамент и под нея се подаваше пожълтелият череп. Очниците му зееха пусти. От трупа намирисваше на балсами и билки.
— Изглежда така, сякаш всеки миг ще стане и ще ни заговори — обяви със страхопочитание Хаскеер.
— Искрено се надявам да не го направи — завъртя глава Джъп.
Оръженосците започнаха да откачват манерките с вино и ейл, които носеха на коланите си. Те отпиваха от тях и си ги разменяха тържествено. Дори Джъп получи своя дял. Когато една от манерките стигна до Койла, всички наблюдаваха с одобрение как тя я пресушава на един дъх. Хаскеер постъпи по същия начин.
Повъртяха се още известно време, после Страк им нареди да си тръгват.
Премигвайки от силната светлина отвън, те изгубиха няколко секунди, преди да осъзнаят, че тълпата се е обърнала към двореца и всички са вдигнали глави. Проследиха погледите им до един балкон, където се виждаше стройна фигура.
Кралица Дженеста беше облечена в бяло, вълнистите й коси бяха разпуснати и се вееха свободно на вятъра. От мястото, където се намираха, бе почти невъзможно да различат чертите на лицето й. Но те я познаваха достатъчно добре, за да си представят онази причудлива смесица от човешко и ниядско, които си даваха среща в тялото й, в неестествените пропорции на мрачната й красота.
Върколаците бяха закъснели за началото на нейното обръщение или може би публична реч. Във всеки случай разстоянието и вятърът, който отнасяше думите й, не им позволиха да уловят смисъла на казаното. Те все още си шептяха развълнувано, споделяйки малкото, което бяха чули, когато кралицата вдигна ръце и започна да описва невидими фигури във въздуха.
Внезапно блесна ослепително ярка оранжева светлина. Между пръстите на Дженеста се появи нещо, което приличаше на огнена топка и оставяше след себе си жълтеникави, пламтящи нишки. Топката се удари в една от купчините дърва и я разпали с оглушителен тътен. Тълпата започна да крещи възторжено.
— Хляб и зрелища — подсмихна се Алфрей, който не изглеждаше особено впечатлен.
— О, стига — рече джуджето. — Бретагов ден съществува много преди тя да се появи.
— Да, и тя го открадна за свои цели.
Те насочиха погледи към кладата, която бързо се разгаряше. Ала ентусиазмът им се бе изпарил.
Върколаците се навъртаха на верандата на тяхната хижа, когато Рефдоу се върна от мисията, на която го бяха пратили.
— Взе ли? — попита Страк.
— Да, капитане. — Усмихнат, той му подаде една малка торбичка.
Докато Страк я отваряше, другите се струпаха около тях. Вътре имаше известно количество кристален прашец, който излъчваше едва забележимо розово сияние.
— Изглежда го бива — прецени Алфрей.
Койла се наведе и надзърна вътре.
— Хъмм, пелуцид. Това ще ни оправи настроението.
— Няма нищо по-добро от едно стабилно зареждане с кристална светкавица — съгласи се Джъп.
— Само не си мислете, че ще ви стане навик — предупреди ги Страк. — Днес ще ви позволя, в чест на Бретаг. Алфрей, ще бъдеш ли така любезен?
Ветеранът изрови от торбата си хаван и чукало, след това се зае да стрива кристалчетата на ситен прах. Рефдоу му помагаше да го оформя на бучки.
Не след дълго първите лули бяха запалени и из въздуха се разнесе благоуханен аромат.
Джъп изпусна голям облак бял дим и промърмори:
— Този Бретаг започна да ми става симпатичен.
— Виждам, че взе да ти идва акъла в главата — отвърна Хаскеер. — Само гледай да не се подмокриш.
— О, тайната ми… уф… тоест, майната ти — запелтечи джуджето.
Хаскеер се опули.
Останалите си разказваха случки и се заливаха в заразителен смях. Оръженосците се отдадоха на чудатото оркско изкуство на самохвалство, разкрасявайки собствените си подвизи до абсурдни размери. И всичко това сред постоянен кикот.
Страк се облегна на стената, скръстил ръце на тила си.
— Празненството сигурно ще започне след около час.
— Само не знам дали ние ще можем да се държим на краката си по това време — подметна Алфрей.
Джъп бе някъде по средата на дълъг и заплетен виц, когато Койла неочаквано го прекъсна.
— Кои са тези?
Трима орки препускаха към тях. На гърба на единия се вееше пурпурна пелерина.
— По дяволите! — изруга Страк и се изправи неуверено на крака. — Крелим.
— Кой? — втренчи поглед в него Койла.
— Това е Крелим. Адютантът на генерала. Ставайте! Надигайте се, мързеливци!
Наложи се обаче да влезе в действие и ботушът му. Орките се изправяха неохотно, като изтупваха
